Китоловството на Азорите

Повече от 100 години китоловството на Азорите заема важна част от живота на хората тук. Традицията в лова на китове се предава от поколение на поколение и от баща на син. И така до 1986 г, когато то официално е забранено на островите от архипелага.

Този занаят пуска дълбоки корени както във всяко едно азорско домакинство, така и в цялостната икономика на архипелага.  Той рязко замира в края на 20 в. и от него остават само белезите по телата на мъжете, експонатите в местните музеи и разказите на старите хора.

Когато миналата година плавахме на Азорите, имахме възможност да говорим с Диого – не много възрастен местен. Каза, че с часове може да ни говори за китоловството и това, което знае и си спомня за баща си и дядо си, които също са го практикували. Стори ми се, че очите му се насълзиха, докато гвореше. На Азорите все още много неща са свързани, ако не с китловството, то поне с китовете.

Първия мит, който Диого разби в представите ни, бе че професия китоловец никога не е съществувала на острова. Тази дейност не е била целогодишна и не е имало професионалисти, които да я практикуват срещу периодично заплащане.

Китоловци са били фермерите, които целогодишно работили земята си и отглеждали добитъка си. Само когато имало забелязване на китове покрай островите, тези изнурени труженици се превръщали в китоловци. Това обикновенно ставало покрай сезонната миграция на бозайниците, но можело да означава и непрекъсната готовност.

Специални наблюдатели на китове давали сигнал, че са засекли кит недалеч от брега. Тогава фермерите захвърляли мотиките и се втурвали презглава надолу към брега. Перспективата да докараш допълнителен доход за семейството си била повече от изкушаваща.

Евентуалния улов и разпределение на печалбата от него можела многократно да надвиши дохода от земеделие и говедовъдство.

Местата в лодките никога не били достатъчни за всички желаещи от селото да се включат в улова. Имало жестока надпревара между селяните да захвърлят ралото и да стигнат първи до чакащите на брега китоловни лодки. Да бъдеш винаги готов, екипиран за предстоящия лов и да намериш място на лодката било от съществено значение. Тези, които закъснеели, оставали на сушата. Рискът за останалите на брега мъже да се наранят или умрат по време на лова изчезвал. Но рискът да изпаднат в немотия, се увеличавал.

Любопитно, че все пак имало професия, свързана с китоловството, която била целогодишна и платена – професията наблюдател на китове. И до ден днешен има запазени наблюдателници на китове, като тази на Ponta de Rosais на остров Сао Жорж. Те обикновено се издигат на високи и панорамни места по островите, откъдето се разкрива широка панорама към повърхността на близкото крайбрежие и океана. Там наблюдателите стояли с часове и дни и се взирали във всеки един знак за присъствие на кит.

Но и тази дейност не била лесна и случайна. За да си успешен наблюдател, трябвало да имаш око и да познаваш китовете. С години са се учили от дядовците и бащите си какви видове китове живеят

около островите, какви са техните физиологични особености и нужди. Например  един вид имал нужда да излиза на повърхността на всеки 30 мин, за да си поема въздух, друг – на повече. При всяко гмуркане китът изминавал дадено разстояние в определена посока и трябвало много добре да познаваш поведението им, за да отгатнеш, къде ще се появят отново. Накрая оставало да пратиш цялото село по петите на голямото животно и да стискаш палци да не е напразно.

Тези хора през годините имали специални средства за сигнализация – размахвали бели кърпи като част от цялостна система за информиране от един хълм на следващ. В по-ново време това ставало с възпламеняване на сигнални ракети.

Конкуренцията между китоловците в рамките на едно село не била нищо в сравнение с надпреварата между различните села на даден остров. Представете си, как всяко село имало свои си наблюдатели  и те трябвало да бъдат по-опитни и научени, с повече инстинкт и интуиция и най-вече – с око за търсене на китове. Представете си, как след подаване на сигнал, към брега и лодките се втурвали цели села от мъже. Конкуренцията продължавала и във водата, за да се догони, убие и извлече на сушата бозайника преди лодките и ловците от съседното село да те изпреварят.

Особено интензивно било китоловството по южните брегове на остров Пико, където се случвало на година да бъдат уловени над 300 кита.

Нищо, че китоловната дейност остава в миналото вече 35 години. Враждата и съперничеството между отделните села остава и до  днес. Да, вярно, това съперничество в днешно време е под формата на традиционни, годишни регати с китоловни лодки без елемента на същинския лов. Мъже от съседни села формират екипажи на традиционни гребни и ветроходни китоловни яхти и се съревновават помежду си. Диого казва, че в очите на по-възрастните участници продължава да се разгаря онзи яростен пламък, който горял и в очите на дядовците им.

е една от многото подобни истории, които разкриват духа на това място. Има и много неразказани истории. Хората тук са любезни, спокойни и открити. С удоволствие споделят, стига да знаят няколко думи на английски. Дали ще заприказвате някой рибар на остров Пико, дали ще обмените приказка с бармана в Peter’s Sport Cafe на остров Фаял или ще

разпитате инструктора по гмуркане на остров Терсейра, изборът е ваш. Ако дойдете да плаваме заедно на Азорите, ще се възползваме от всяка възможност да разберем повече за живота и хората на Азорите и връзката им с океана.