Мечта океан – част II

Съдържание на частa:

4. Остров Фаял

5. Остров Терсейра

4. Остров Фаял

25 май 2019 г.

Дидо ни буди в 10:00. Ще спим до късно, ама друг път! Работа ни чака!

Дидо е станал рано, минал е вече през митницата и е официализирал престоя ни на острова. Трябва да преместим яхтата, тъй като вчера поради късния час са ни сложили само временно на този док. Дидо е подразбрал, че марината този сезон посреща повишено количество яхти и въпросът със свободните места за връзване е проблемен. В марината е истински тетрис от яхти. За да пристане една яхта, трябва да се разместят поне други две. Всичко зависи, кой колко нощувки престой е заявил и какъв е редът им на отплаване. Виждаме тук-там по 4-5 яхти, вързани на борд една за друга.

Налага се да изчакаме един трафик от пренареждащи се яхти преди да влезем в северната част на марината.  Впечатлен съм от маневрата на Дидо, който успява от първия път да ни залепи на определеното за нас място на кея, все едно че каца с хеликоптер, а не маневрира с 58 футов корпус в тясното пространство. И пред нас и зад нас има вързани по 3 яхти на борд една за друга, като носовете и кърмите им отстоят на по 2-3 м едни от други. Жена от яхтата пред нас излезе в кок-пита и започна тревожно да преценя ситуацията и маневрата на Дидо. Когато видя носа ни заплашително да доближава транеца й, не се сдържа и попита Дидо дали да започне да се притеснява. Дидо й отвърна кратко „не“. И тя реши да не се притеснява. Самите ние сме втора яхта, и за да слезем на кея, трябва да прескачаме необитаема яхта.

Захващаме се за работа. Аз започвам с преглед, чистене и подреждане на кухненската част. По време на участие в регата не е най-удобното и удачно време да се съблюдава ред и чистота в кухнята. Сега са се натрупали разтекли се неща, развалени продукти, трохи около печката и т.н. Необходима е и ревизия на остатъка, за да знаем с какво разполагаме по време на престоя си тук и какво трябва да купуваме, когато ще се храним на яхтата.

Отвън OCEANIS също си иска своето. Заприличала е на захаросан сладкиш, но покрит със сол, вместо захар. Каквото и да пипнеш, събираш шепа сол в длан. Всички въжета и платнени части също са пропити със сол и стоят на големи бели петна. Окачваме всички въжета по релингите и конструкцията на  биминито и тогава си давам сметка колко много въжета има на яхтата.

Дидо  се качва на мачтата, за да инспектира още веднъж шкиф-а на фала. Но преди още да го вдигнем до топа, издава вик на разочарование. Имаме скъсана вилица на D2 – ванта и краспик с променен ъгъл. Цяло щастие е, че по време на прехода ни не се е стигнало до нещо по-сериозно. Краспиците в нормално положение трябва да са 7 градуса вирнати нагоре, а нашият е доста над това. Сега е необходимо да бъде изправен и регулиран. Като прибавим и това, че D2 – вантата не може да изпълнява предназначението си да укрепва мачтата, целият ригинг е компрометиран. Дидо слиза съкрушен на палубата.

• Какво следва сега? – питам го.
• Довечера ще се напия.

Щом Дидо, който претендира, че не пие, го казва, значи работата е сериозна. Обяснява ни, че ако купим вилицата може и сам да оправи пораженията, но просто няма вече сили и нерви. Би отнело много времеви и физически ресурс. Решава, че ще се обърнем към специалисти, колкото и скъпи да са услугите им. Иначе проблемът с ролката ще си го решаваме ние. Разбирам го чудесно и му влизам в положението. Огромна част от ремонтите по лодката, близо вече година откакто е отплавал от Бургас, си ги върши той сам. А при подобно плаване и натоварване върху яхтата, те не са никак малко. Неприятното е, че ремонтите не само те държат ангажиран, но те лишават от лично време, време за почивка, да не говорим за разглеждане на града и острова.

Отново качваме Дидо с електрическия винч на мачтата. Целта е да се свали деформирания шкиф. Мъчи се сума ти време безрезултатно. Оказва се, че трябва да се разглоби целия топ на мачтата – индикаторни инструменти, антени, пластини. Топът обаче е захванат с няколко винта с изкелиферчена френска резба, която посмъртно с нищо не може да развие. Дидо е принуден да зареже поне за момента тази задача. 

По същото време Ненчо ремонтира купунга на кабела, който върви нагоре по рамката на биминито към соларните панели. Оттук е бил теча на ток, който биеше по цялата палуба вчера в дъжда. В допълнение на това от действието на солената вода е настъпила електролиза и се е разтекло зеленикаво разтворено вещество по кърмата. То дефакто ни подсказа, къде е проблемът.

След тези сутрешни „шамари“ и задачки, решаваме че заслужаваме почивка. Следобеда с Ненчо и Митака отиваме да се разходим из града.

Още със стъпването на кея сме впечатлени от рисунките, които екипажите, достигнали Фаял, задължително рисуват по бетонния кей – на земята, на стените, където намерят място. По-късно ще разберем, че това е традиция, започнала неясно кога. Фаял е обичайната първа спирка на екипажите, които прекосяват Атлантика на път за Европа. Било за да благодарят на стихиите, било за да отбележат идването си на острова, било с пожелание за наслука за оставащите 800 мили до континента, моряците оставят своя отпечатък с блажна боя по бетона. Рисуват само стъпилите на острова по вода. Обикновените туристи нямат общо с този ритуал.

Обикновено на картината присъстват няколко задължителни атрибута: име на лодката, имената на хората от екипажа, датата или годината. Чести допълнения са маршрутът, знамето на държавата, откъдето са родом. Голям плюс за привличане на вниманието и погледа на минувача е да има рисунка на яхта, морски животни или друга морска тематика, да има повече цветове и нюанси.  Следващите дни забелязвам, че във всеки един момент по кея има мъж, жена или дете, което се труди над своята идея. Всеки следващ ден се убеждавам  в смисъла и силата на тази традиция. При всяко минаване по кея неминуемо погледа ти скача от картина на картина и всеки следващ път откриваш все нови и нови елементи, които до момента не си забелязал, или са съвсем нови и пресни, току-що оставени от поредния мореплавател, довлякъл се до този остров в океана. Тази импровизирана изложба живее някакъв свой непрекъснат живот. Тя непрестанно се подновява и няма ден да е една и съща, също както няма ден без да акостира нова лодка, а друга да отплава. На мястото на стари, избелели от слънцето и станали нечетими рисунки и надписи, се появяват ярки и бляскави нови произведения. Зад всяка рисунка стоят различни хора, всеки със своята история и приключение по преплаването на океана. Ходиш и четеш една шарена книга, в която едни страници незабелязано се откъсват, а други очевидно се добавят.

При по-късното ни обикаляне из останалите Азорски острови, разбираме, че традицията се разпространява и на тях, но никой не може да отнеме короната на Фаял и той си остава островът с най-богата колекция от картини.

И още докато минавахме и разглеждахме рисунките ми стана ясно. Ще се рисува! Заявявам се на момчетата като отговорник от нашия екипаж по увековечаването ни. После ще разбера, че си слагам таралеж в гащите.

Тихо е, защото е почивен ден. Почти всичко е затворено. Хора по улиците няма. Хапваме в някаква пицария, която очевидно прави много пари през уикенда, защото съдейки по ангажираността на готвачите и доставчиците, всичко живо поръчва пица оттук. Изглежда, че футболът е на почит и на острова, и в пицарията. Гледаме Спортинг срещу Порто по телевизията и всички посетители и служители се вълнуват много. Навярно това е една от причините да няма хора по улиците. 

Отиваме да пийнем джин преди лягане в „Peter Café Sport“. Поздравяваме се с екипажа на SEA FLUTE и разменяме информация, как е минало плаването на двете лодки. Те акостираха снощи в полунощ два часа по-късно от нас. Отидохме да ги посрещнем и да им поемем швартовите въжета, но мъжете имаха такъв вид, че решихме да ги оставим на спокойствие да хапнат и да почиват и да оставим разговора за днес. Трима мъже са, типични англичани – обрани и без особености. Независимо от това трябва да ги похвалим, защото капитанът им изглежда доста солиден ветроходец и явно знае как да изисква и да ръководи екипажа си. Яхтата им е с 2 фута по-къса, но е Oyster. Както казва Дидо, в Англия Oyster е синоним на качество.

Други новопристигнали няма. Това сме за последното денонощие – NIKA, ние и Дудука – тройката, която успя да яхне циклона. Ето от какво огромно значение е да четеш правилно прогнозата, да можеш да гледаш напред с няколко дни и да имаш, разбира се, доза късмет. Организаторите ни съобщават, че следващите две лодки се очакват чак утре сутринта.

Има доста фенове на Спортинг в бара, носещи зелени шалчета и нито един на Порто. Празнуват победата и се хвалят дори на нас. Най-активна е прегракнала фенка над средна възраст, която ни обяснява колко велик отбор е Спортинг. На връщане към лодката минавам през тоалетната на марината. Честитя на пазача победата на Спортинг. Той ме поглежда нещастно и измрънква, че подкрепя Порто. Странно защо реших, че всички азорци са от Спортинг!

Дидо се напи, както обеща по-рано днес. Капитанът трябва да си държи на думата!

26 май 2019 г.

Сутринта се събуждам с боляща глава. 11:00 ч е. Търсим Дидо, за да закусим някъде в града. Снощи фенката на Спортинг ни препоръча ресторант Genuino като емблематично място за ядене в града, което трябва да посетим на всяка цена.  Браво на жената! Не ни излъга.

Ресторантът се намира на брега с гледка към западния залив, който образува полуострова Monte da Guia. Собственик е Дженуино – мореплавател, който два пъти соло е обиколил света. Интериорът представлява изложба на картички, снимки и вещи, носени от всички точки на света, които е посещавал. Артикулите са подредени в стъклени витрини по стената и на самите маси. Подложките са карта на света с очертани маршрутите, по които е плавал. Прозорците се отварят и затварят вертикално с яхтени въжета, закачащи се на кнехтове. Менюто е подчертано морско. Дженуино лично идва до масата ни, за да си поговори с нас. Споделя за двете си околосветски плавания. Сигурно го прави непрекъснато, откакто се е заземил тук в Хорта, но е искрен и гласът му потрепва, когато говори за плаване. Това не може да се сбърка никога. Разказваме му и за нашето плаване. Той слуша с действителен интерес. Изключително приветлив и спокоен старец! Снимам Дидо с него. Ям вълшебна рибена супа. Рибната салата я сервират с едри парчета туна – запечени и мариновани. Заради нея Дидо ще се върне още веднъж в този ресторант. Закусваме до 13:30 ч. Не ни се тръгва. Единствено притеснителното усещане, че един цял ден е на път да ни се изплъзне между пръстите, ни кара да се надигнем.

Толкова сме преяли, че трябва да се разходим, за да храносмелим. Минаваме през плажа. Разбираме защо няма хора във водата. Освен че е студена, течението е донесло в залива стотици физалии, като някои от тях са изхвърлени от вълните на брега. Чудим се дали да се върнем по пътя, който вие покрай брега или да се емнем директно през стръмния хълм, зад който е марината. Решаваме по трудното, защото на всеки му е неудобно от останалите да се огъва като госпожица и да избере по-лесния път. След първите 50-тина метра започваме да се обвиняваме един друг за глупавата идея. Пладне е, слънцето жули, стомасите ни тежат, а ние трамбоваме по чукара. Явно доста сме отвикнали от движение, защото едва дишаме. Гледката отгоре обаче си струва. Пътеката е маркирана за отминалия преди дни местен маратон „Азорес рън“. Най-високата точка е на 88 м.н.в, но на нас ни се вижда двойно повече. Дълго стоим и се наслаждаваме на гледката отгоре. Навсякъде около нас са зеленина и екзотични цветя.

Момчетата се прибират на яхтата, но аз съм влязъл в ритъм и решавам да се разходя и по другия хълм над града. Зад първите няколко реда стари къщи, успоредни на брега, които вече познаваме, започва ново строителство и къщи тип вили с китни дворчета. Богаташка работа! Всичко подредено, спретнато, чисто! По-късно ще разбера, че много знаменитости са си паднали по красотата и спокойствието на острова и са си купили собственост тук.

Прибирам се. На яхтата – пак работа! Идва ред за пране на дрехи на палубата директно с маркуча – връхни дрехи, щормови якета и панталони, ботуши. Пореден урок от Дидо, как се поддържа екипировка на далечно плаване. Накачулваме яхтата като елха с всичките си прани и мокри дрехи.

Дидо отново се качва на мачтата. Осигурявам го. Ще се опита още веднъж да развие винтовете със странната резба с всички налични инструменти, които могат да влязат в употреба. Отново греда. Не стига, че винтовете са с шантава френска резба, но и са се спекли и не се развъртат. Налага се да играе бормашина и флекс, но нямаме толкова дълъг кабел, който да стига до топа на мачтата.

В този момент забелязвам, че на кея стои мъж и гледа Дидо, как отчаяно се бори с винтовете. Първоначално не му обръщам внимание, защото ми се струва прекалено хипарлив, но когато ме заговаря, решавам да съм любезен. Пита имаме ли проблем, защото му е направило впечатление, че от няколко дни Дидо виси по мачтата и блъска с чука. Разказвам му, каква ни е грижата, докато стоя на винча и ту вдигам Дидо, ту го спускам с няколко сантиметра. Тръгва разговор. Къзва се Крис, от Австралия е. Живее на яхта в марината и си предлага услугите за ремонтни дейности, ако ни трябва помощ. Като разбира, че сме българи, се въодушевява, понеже е бил в България. Веднага паметта му възстановява имената на Варна и Бургас. Страхотно! Питам го дали има удължител. Има. Може ли да ни го даде? Може. И ако това не е съвпадение и късмет!

Късметът ни спохожда и по-късно вечерта, когато при разделяне на вечерята помежду ни, остава храна за цяла порция. В този момент пристига Крис с удължителя и ето ти отново добра слука. Каним го да седне при нас в кок-пита, да вечеряме заедно и да пием вино. Приема радушно и доста стръвно се нахвърля върху яденето. Не е от хората, които държат на добре изглеждащите дрехи. Но ние само посрещаме по дрехите. Разказва ни интересни неща за острова и живота в града. Самият той се занимава с деливъри на яхти, когато изникнат такива. Преди години спрял тук и толкова му харесало, че си останал. Поне така твърдеше. Живее на една старомодна яхтичка и ни сочи коя е. Очевидно си изкарва хляба и с деливъри, и с ремонти по яхти. Навярно точно това го е довело при нас. Но като типични българи в неговите очи ние се справяме чудесно и сами с ремонтите. Жалко за Крис,че не може да изкара пари от нас! Симпатизираме му. На нашата молба за препоръка за ригър, който да оправи проблема с ригинга, Крис ни дава контакт на човек, който по-късно ползваме.

Крис ни запознава с историята на всяка от яхтите на марината. Оказва се, че повечето яхти, оставени да се съсипват наоколо, са всъщност конфискувани от полицията лодки, с които е извършвана контрабанда. Опитите на контрабандисти да пренасят наркотици от Южна Америка към Европа не спирали. Действително, на марината има много читави яхти, които са оставени на стихиите на времето и на необходимостта на всеки да си „набере“ от тях каквото му потрябва в тъмните часове на денонощието.

Крис недоумява, как контрабандистите продължават да спират на остров и марина, където контролът е толкова засилен. Обикновено контрабандистите избират Фаял или остров Сао Мигел. През 2001 г. именно на последния остров контрабандист крие половин тон чист кокаин на брега. Морето го изкарва на повърхността. Преди полицията да успее да го конфискува целия, населението успява да го дообере. В резултат някои жители забогатяват бързо, а случаите на хора, умрели от свръхдоза, скача.

Обръща ни внимание, че ако се огледаме, ще видим как около марината непрекъснато сноват кучета. Уверява ни, че не са бездомни, а специално обучени да надушват наркотици.  

Споделяме на Крис, че искаме да се разходим из острова и го молим за съвет, какво да разгледаме. Той иска от нас карта и химикал, тиква ми ги в ръцете и започва супер стегнато да съставя еднодневна програма за обиколка на острова с рента-кар. Прави го толкова занимателно, все едно му е втора работа. От време на време се увличам от разказа му и забравям да отбелязвам с химикалка интересните места за посещение, а той разказва с по няколко думи за всяко от тях и ми прави знак да оградя поредното място. Впечатлен съм от тази способност (за мен на западния човек) да се фокусира върху важното в даден въпрос и материя и ясно, стегнато и интересно да говори по този въпрос от ежедневен и битов характер – все едно че прави дълго подготвяна презентация по тема пред публика. Занимавал съм се с туризъм и след препоръките на Крис за екскурзия на острова се чувствах като въодушевен клиент, който е убеден в стойността на продукта и е готов да плати големи пари, за да си го купи.

Преди лягане отскачаме до Peter да видим кои са новодошлите екипажи от днешния ден. За пръв път откакто сме тук мога да разгледам това легендарно място на спокойствие без да е претъпкано от любители на живата музика или футбола. Заведението има вековна история като сборен пункт за моряци, пътешественици, мечтатели, авантюристи, които само съдбата знае как е запратила тук. Четири поколения от един и същи род държи заведението и предлага домашно направен джин. През първата световна война британци и немци пренасят на Фаял любовта си към футбола, тениса и водната топка, в следствие на което заведението получава името си Café Sport.  

Наред с флаговете от всякакви кътчета и страни на планетата, има дъска за съобщения, където се чете кой какъв превоз с яхта търси и за къде, кой какъв екипаж за окомплектоване събира и т.н. Има и съвсем кратки съобщения от рода: „Каквато и да е яхта, за където и да е!“ И седят хората тук ден по ден над чаша бира или джин и си чакат късмета.

Над заведението има музей на китоловството с над 1000 изложени предмета. В съседство пък е сувенирният магазин, посветен на заведението и предлагащ най-различни артикули с логото на бара.   

Черпим Крис по един джин с тоник. Още сме му задължени, но вярвам, че не отплатата го задържа около нас, а жаждата за приятна компания. Запознаваме се с много подпийнали финландци. Никак не е трудно да подхванеш разговор с непознат на подобно място. Темите са налице, настроението – също!

На връщане към яхтата се наслаждаваме на тихата нощ. Единствено от време на време се чува странно виене. Крис обяснява, че този звук го издава местна морска птица, която се нарича кагарос и гнезди на Азорите през лятото. Известна е със звуците, които издава, и които Крис оприличава на вой на стара жена – оплаквачка. Как пък го измисли! На нас ни прилича на присмех, особено, когато го издават по-учестено, а то на свой ред ни кара да се превиваме от смях.

Пак си лягам в 3:00.

27 май 2019 г.

И понеже сме си легнали по-късно предната вечер, съвсем в реда на нещата Дидо ни буди още по-рано от обикновено – в 9:00 ч. Дидо се качва да разбива винтовете на топа на мачтата с бормашина. Когато вадим тежката артилерия, винтовете се предават и най-накрая шкифовете са свалени. Държа блока в ръка и не мога да повярвам, че ролката може да се деформира в такава степен от усилието, на което е била подложена! Безобразие е да се изработва подобен важен елемент от толкова долнокачествен материал, когато върху него се упражнява толкова голямо натоварване на толкова голяма яхта!

Ненчо осигурява Дидо на винча. Аз събирам мръсно пране и отивам до пералнята и на пазар.

С ролката в ръка Дидо и Ненчо се запътват да се срещнат с ригъра, да поръчат нови шкифове и да уговорят шивач за платна, защото се оказва, че имаме скъсан стейсейл в следствие на скъсан болт на снадката на профила на рол-рифа и нужда от укрепване на шкаторините на генакера.

Приготвям омлет за закуска. С доброто си представяне и ранно пристигане на Фаял, спечелихме много допълнително време. Само първите 3 яхти успяхме да яхнем бързия влак (циклона), а останалите останаха в безветрието и още се лашкат  по пътя към Азорите. Въпреки това забелязвам как пореден ден ежедневието ни се запълва с работа по яхтата и си мисля какви сме късметлии, че разполагаме с това допълнително време за ремонт и подготовка на лодката. Дали ако имахме само 2-3 дни, щяхме да оправим само най-належащото и да направим компромис с по-маловажните неща? Къде е златната среда и кой може точно да я определи?

Докато закусваме гледам изрисувания кей и търся място за бъдещата ни картина. Момчетата предлагат места по стената на кея, които ми се струват твърде ниски. В същото време не искам картината ни да е на земята, защото има и такава възможност. Стената е дотолкова претрупана с рисунки, че мореплавателите са започнали да рисуват директно по бетона на земята. На нашата рисунка панирам да присъства трибагреника, а не се чувствам комфортно по него хората да стъпват и да се разхождат. Такава картина би се амортизирала много по-бързо, а и не се вижда отдалече. Все пак едва ли ще бъдем тук следващите 1-2 години, за да освежим рисунката, така че ми се иска да я направим като хората. Предлагам им едно каре върху две доста избелели картини, които трудно вече се четат. Момчетата са против, защото смятат, че картините не са избелели достатъчно и не е коректно. Хъм, оставяме тази работа за по-нататък.

По-късно през деня започваме чистене на всички гумени части на люковете и самите стъкла. Когато се оставят със солта по тях, гуменото покритие се амортизира по-бързо. Стъклата на люковете пък имат толкова засъхнала сол по тях, че след като ги измиваме долу в каюткомпанията и каютите направо светва и закачлива слънчева светлина заиграва по мебелите и ламперията.

Идва ред и на шкиперската каюта в носовата част на яхтата. На ОCEANIS тя е голяма, с две койки, тоалетна и умивалник. Превърнали сме я в склад, където ръгаме всякакви допълнителни спасителни жилетки, допълнителни въжета, екипировка за гмуркане, възглавници, платна и най-отгоре чохъла на генакера, който трябва да е под ръка. Люка на шкиперската каюта обаче не се затваря плътно, тъй като е преправян и пропуска вода. В резултат на това за 10-те дни на плаването всичко вътре е станало вир-вода. Влагата се усеща във въздуха, по стените има сериозен конденз и по всичко личи, че е въпрос на дни да тръгне и мухъл.

Вадим абсолютно всичко от каютата и го измиваме със сладка вода, след което го просваме по палубата да се суши. Подобна гледка си заслужава, защото е единственият начин да видиш първо какви причудливи неща може да има на една яхта и второ – колко много неща може да събере. Като цилиндър на фокусник – вадиш, и вадиш, и вадиш…

Междувременно идва sailmaker- a (шивача на платна). Дидо му показа проблемните места по двете платна, накътаваме ги и по двама ги прехвърляме през празната яхта до нас и ги качваме в пикапа на майстора. Стига работа  за днес!

С Ненчо се отправяме на разходка по крайбрежната улица към фериботната гара. Единствената посока, в която не съм се разхождал все още. На връщане минаваме по главната улица, успоредна на брега. Ненчо ме възпира да вляза в катедралата с късите панталони, та се заричам да се върна, когато обуя нещо по-дълго.

Докато се размотаваме, създавам viber група на хората, които ще се включат в плаването из Азорите. Къде на майтап, къде на сериозно им казвам, че единственият начин да бъдат допуснати на яхтата е, ако в багажа им намерим бутилка домашна ракия или джин. Утре към нас трябва да се присъедини Ани, а вдруги ден – Мария. Познавам се само с Мария от екипажната среща, организирана от спортния ни клуб Вятър и Вода в София преди заминаването. Момичетата отговарят по viber, че приемат. Ще приемат, ами, имат ли избор!

Как се случва така, че на яхтата пристигат хора като Мимето и Ани, които няма да участват в регатата? Ето отговорът: Има няколко основни разлики между двете регати – ARC и ARC Europe. Първата разлика е в броя лодки, които участват. Ако в първата той е около 200, във втората участват обикновено 25 – 40 яхти. В ARC се кара попътно, докато при ARC Еurope няма отявлен преобладаващ вятър и изненади винаги са налице. Може да ти идва северен вятър, но може да дойде попътно от запад или да изостри рязко. Маршрутът на ARC e по-къс като дистанция: 2700 м.м. , а на ARC Europe към 3500 м.м, но пък първата регата няма междинни спирания и етапи като втората. Така през ноември и декември 2018, когато участва в ARC, OCEANIS измина разстоянието от Канарите до Сейн Луша за 17 дни без спирка, докато ние изминахме най-дългия етап от Берммуда до Азорите за 9 дни и половина без спирка.

ARC Europe e по-социално ориентираната регата от двете. В следствие на съществуващите 3 етапа и един междинен около Азорите, който не е състезателен, има възможност за социализиране и интеракция между екипажите. Времето в изчакване за финиширане на всички яхти предлага възможност за групови събирания, ивенти, вечери, туристически обиколки, които организаторите щедро предлагат и умело организират по места. Малкият брой участващи екипажи в ARC Europe позволява всички да се събираме в по-малко пространство и най- важното – да сме всички заедно. Така буквално имаш възможност да се запознаеш с всички участници, като разбира се се сближаваш с тези, които са ти най-интересни и ти допадат като събеседници.

В програмата на ARC Europe има междинен, несъстезателен етап между втория и третия. Това е етап от 220 м.м. и представлява плаване от остров Фаял, престой на остров Терсейра, посещение на остров Сао Мигел и завършва на остров Санта Мария, където е старта на етап 3.

Именно за този междинен етап очакваме към нас да се присъединят двете дами. В същото време Митака ще слезе от OCEANIS на о. Терсейра, а Ненчо ще ни напусне непосредствено преди да отплаваме за о. Санта Мария и ще лети към къщи от о.Сао Мигел.

Регламентът на ARC Europe допуска в екипажите да настъпват промени и да се сменят хора и цели екипажи. Именно от тази възможност се възползваме ние на OCEANIS, защото се оказа, че никой от нас с изключение на Дидо няма времевата възможност да плава толкова дълго, че да остане за всички три етапа.

В 18:30 отиваме на ежедневната сбирка в Peter Café Sport. В бара виждаме португалския екипаж на катамаран ATTITUDE, които са финиширали на 26-ти вечерта. Това са Руи и жена му, по-възрастни от нас – страшно мили, приветливи и засмяни хора. Той е доста колоритен, душа на компанията. Прилича ми на Чанкете от филма Синьо лято. Запознали са се с Дидо още в началото на регатата. Заговорили са го, тъй като са разбрали, че е от България, а те самите са живели няколко години в квартал Бистрица до София в началото на 90-те. Оттогава са влюбени в България, независимо от трудния политически и икономически период по това време. Много ни се радват и подкрепят – за тях ние сме машина на времето, която ги пренася в  хубавите години на младостта им в България. Пийваме по едно питие и взимаме участие в обща снимка на пристигналите до момента яхти.

Нашият екипаж продължава към ресторантче, което бяхме заплюли предварително – Tapas. Яденето е страхотно – скариди с 3 вида сирена, полято с обилно количество наливно местно, червено вино.

Лягам си преди 00:00 ч. Невиждано и нечувано досега!

28 май 2019 г.

Ставане в 10:00 ч. Дидо прави омлет. Закусваме мълчаливо в кок-пита. Поредна сутрин Дидо ме подкача, че още не съм предприел нищо за рисуването на нашата картина на кея. Споделя своята концепция за картината, която се допълва от тези на момчетата. Харесва ми, че всички са ангажирани и за тях също като за мен е важно да оставим своя отпечатък тук. То е едно усещане за „затваряне“ на това приключение от Бермуда до Фаял, последен акорд на целия етап до момента. Ако не нарисуваме картина, все едно че никога не сме достигали Хорта по вода. А колко пъти в живота си правиш подобно нещо!?

Бях питал Крис, откъде хората си купуват бои и четки. Той обясни, че традицията повелява след като си нарисуваш картината, да оставиш боите и четките на кея, за да може да ги ползва следващ екипаж. Такава била работата значи! Колко пъти досега се натъквах на разноцветни кутии с бои по кея и се изкушавах да ги прибера, но все не ми даваше сърце да ги взема, за да не стане скандал. А то колко трогателно просто било!  Добре, но за нашата рисунка бях предвидил 4 цвята бои – бял, зелен, червен и син и поне 3 различни дебелини четки. Разтворител също ми трябваше. А до момента от тази толкова хубава традиция бях успял да се сдобия само с останала жълта боя на едни шведи, които ме видяха, че гледам жално към кутиите им и ми ги предоставиха. По закона на Мърфи откакто бях разбрал за традицията, рязко спрях да намирам изоставени бои по кея. Явно други екипажи ме изпреварваха.

Наблюдаваме раздвижването на яхтите откъм кърмата ни. Случва се някакво пренареждане. В зависимост коя яхта кога пристига и съответно кога ще напуска марината, редът на пристаналите борд на борд 4 яхти зад нас се променя всеки път.

Едната яхта от тях – AMANDA – току-що е финиширала, взела е контрола и сега също се швартова наблизо. С датски флаг е и екипаж от поне 6 души, доколкото успяваме да преброим. Има 2 млади датчанки, които хващат окото.  Забелязваме обаче и двама млади мъже, които явно са съпрузите им. Освен тях има възрастна двойка, която изглежда е родителското тяло на момичетата, защото майката има също толкова албиносово бяла коса, колкото и щерките. В такъв случай мъжете се явяват зетьовете. Нагласихме ги! Правим този анализ, докато закусваме. Разговорът се превръща в типично мъжки. Характерен е за подобни моменти и е по моряшки колоритен. Нищо ново под слънцето, все пак от две седмици си съжителстваме само ние четиримата на борда! Човъркаме си яйцата в чиниите и обсъждаме датчанките с пълни усти, като от време на време избухваме в смях. Прозрачни сме като тънко парче лед. Някой обръща внимание, че ще трябва да променим езика си и темите на разговор през следващите дни, предвид очакваното идване и включване в екипажа на Ани и Мария. Така сме навикнали с мъжката си конфигурация, че преходът обещава да е труден.

Малко по-късно се появява ригъра Жоао с цялата си бригада. Ама как звучи само „Жоао“! Мисля, че нямаше да си тръгна от Азорите, ако не бях срещнал поне един тип, на име Жоао. Звучи толкова португалски, толкова като от бразилски сапунен сериал! С Ненчо поне още няколко часа си повтаряме гласно това име като мантра с повод и без повод. Повече без повод. Нашият общ приятел Насекомото казва, че това не е име, а поезия.

Дидо съвсем нормално е притеснен или по-скоро раздразнен и припрян. Неприятно е да имаш подобни сериозни повреди по лодката, още повече, когато преди няколко седмици вантите вече са били сменяни и балансирани. Ригърите на Карибите преди седмици просто не са си свършили работата като хората. Неприятно е отново да плащаш едни четирицифрени суми в евро за последващ ремонт. Дидо се опитва максимално да ги улесни, като описва проблема, казва какво трябва да се направи и как си представя да стане. Виждам го, как го сърбят ръцете да им вземе инструментите от ръцете и сам да се захване, само и само бачкаторите да не се подмотват. Плащаме им на човек за час работа и нямаме никакъв интерес да се чудят и маят, а да работят целенасочено, бързо и качествено.

Тръгвам на пазар за бои. Намирам специализирания магазин за бои, който Марк (от организаторите) ми бе посочил. В непосредствена близост до марината е. Щях да се учудя, ако на фона на изрисувания кей и цялата тази маркетинг дъндания с рисуването, нямаше подобен магазин наоколо. Но съм неприятно изненадан от цените и малките по обем кутийки. Все едно си в сувенирен магазин с надценка за туристи, а не в нормален магазин за бои. Търся из разни книжарници, но скоро разбирам, че стратегията ми е грешна и се запътвам към най-голямата железария в града, която е доста по-далеч. И тук боите са скъпи, но поне са в големи разфасовки и си по-склонен да дадеш повече пари. Виждам зор с четене на описанието на продуктите, тъй като пише единствено на португалски и испански. Иди и разбери как е „разредител“ на португалски! В крайна сметка заедно с разтворителя и четките всичко излиза близо 40€.

На връщане минавам през катедралата. Нарочно излязох с по-дълги бермуди, за да се шмугна вътре за няколко минути. Впечатлен съм. Типична католическа катедрала. Много висока сграда, пропита с мирис на влага и мухъл. Съвсем сам съм вътре, дори длъжностно лице липсва. Шумът на града не влиза през дебелите стени и порти. Затварям очи и се опитвам да не мисля  за нищо, просто да се оставя на енергията на мястото да ме изпълни. Стигам до масата със свещите, на която обаче липсват класически свещи. Вместо това навсякъде по нея има по-малки и по-големи крушки. Озадачен съм. Откривам отвори за различни монети. Любопитството ме кара да разбера що за джу-бокс е това. Ясно! При  пускане на различна монета, светва различна по големина крушка. Вадя центове и пробвам. Лампичките наистина светват. Ама че дяволско изобретение в божия дом! Къде е тук класическия мирис на восък, къде е енергията и мистиката на пламъка и огъня!

Дълго стоя пред  статуите, които са в естествен размер. Исус влачи кръста към Голгота. Мога с часове да разглеждам статуите, всяко мускулче, всяко изражение на лицата.  

Връщам се. Ригърите си бачкат по яхтата. Момчетата са доволни, щом ме виждат с боите и четките – ще има напредък по въпроса с рисунката, значи. Дружно правим компромис с избора на място. Ще е там, където аз харесах, но картината ще е по-малка, за да не засегнем по-запазената съседна картина. Технологично картината няма да може да се нарисува наведнъж, тъй като съдържа няколко цвята, ще има елементи, които се наслагват, и ако не изчакам да изсъхне долният пласт боя, горният ще се разтече по него. Запретвам ръкави и започвам. Веднага се сблъсквам с неудобството да се рисува по стена. Трябва много добре да разнасям белия цвят, с който стартирам, защото в противен случай веднага, започва да се разтича. Това е белият цвят на основата и на българското знаме. Оставям го да съхне, доволен, че работата се отпочна.

Следобеда пристига първото ново попълнение в екипажа ни – Ани. С Ненчо и Митака се запознаваме с нея. Иначе с Дидо се познава вече. Няма нужда да й представяме яхтата. OCEANIS й е позната, тъй като се е качвала на нея по време на Карибските плавания, които организирахме с Дидо през зимата на 2019. Ани ще е с нас през следващите 8 дни. Ще е тук със съпруга си, който ще пристигне по-късно. Тя ще плава с нас, докато той ще ни настига със самолета от остров на остров, тъй като плаването с яхта не му понася. Букнали са си квартири и на трите острова, които ще посетят и ще разглеждаме заедно. Носи 2 бутилки джин, както я бяхме инструктирали и светкавично е приета с почести в екипажа. Сипваме по чашка и разговорът тръгва бързо – бързо. Тя самата не е по твърдия алкохол, с което ни става още по-симпатична.

Така неусетно става късен следобед. Ригърите бачкат до 18:30 ч. Става време за организираната от ARC Europe вечеря, но на нас някак не ни се става. Само човек, който не е бил на яхта не може да разбере колко много часове могат да се запълнят в простичко седене в кок-пита, наблюдаване на случващото се наоколо, отпиване от чаша джин с тоник и водене на необременяващ разговор за всичко и нищо. На всяко друго място – в къща, апартамент, автобус, спирка не мога да стоя толкова дълго без да ме хване секлета. Но виж, на яхта е съвсем различно. Яхтата става егоцентрична, около нея започва да се върти светът и всичкото случване на този свят, което има да се случва, колкото и нищожно и просто да е, се случва точно около нея и именно в този момент. Как да ти омръзне!?

Когато влизаме в ресторанта, сме закъснели и там вече са всички други екипажи от нашия клас А. Тази вечер и утре се очакват поне още 8 екипажа, които пропускат настоящата първа официална вечеря на флотилията. Може да се приеме, че от този ден нататък, яхтите, които все още не са пристигнали на Фаял, по-скоро закъсняват от предварителата програма.

Марк, Сесил и Мигел са организаторите от World Cruising Club, които подсигуряват административно, организационно и оперативно провеждането на регатата на терен. Те са тук и тази вечер, и са наши любезни домакини. Любопитно ми е да наблюдавам работата им от професиоанален аспект. Впечатлен съм с каква лекота осъществяват една толкова логистично трудна и рискова организация. Очевидно е, че покриват огромна работа като се започне от това да обработват и съставят ежедневни бюлетини с метеорологична прогноза, да следят движението на всяка лодка от флотилията, премине се през това да те посрещнат и поемат швартовите ти въжета (независимо че е 3:00 часа през нощта) и се стигне до комуникация с марини, ресторанти, организация на бусове, зали за награждаване и т.н. Дано не разбера какво им е подсигуряването при аварийна ситуация!

Прави ми впечатление ефективният им начин на ротация. Всеки отговаря за отделна част от организацията за даден момент от деня, така че всеки да има възможност да си почине след дежурство, да разполага с лично време и в крайна сметка да е усмихнат. За няколкото прекарани дни тук, в Хорта, вече сме успели да се опознаем с тях и да си приказваме многократно и свободно с всеки един от тях.

Марк е англичанин и старшият. Той, както и останалите, има ветроходен опит. Иначе не биха имали авторитета, който притежават. Самият той е участвал неколкократно в ARC регатите като участник. Сесил е от Норвегия. Тя внася онзи баланс в един екип, който само една жена може да носи. Много е точна в административните задачи и комуникацията с екипажите. Мигел като португалец е купонджията в екипа. Освен това е и сърфист. И до момента кара активно. Отговаря за контакта с местните на Азорите и в Португалия. Еднакво добре се чувства, изпълнявайки задачите си и говорейки си с участниците в бара на по питие. От него разбрахме предишните дни, че Марк и Сесил са двойка, като отношенията им се задълбочили покрай съвместната им работа по различни проекти на World Cruising Club.

Тази вечер Мигел е „на вахта“ за ресторанта Canto da Doca, а Сесил и Марк притичват и посрещат лодките на марината, които финишират в момента или се очаква да го направят тази нощ.

Посочват ни нашата маса. Настаняваме се и на масата на момента се донасят 3 гарафи с червено португалско вино. Сервитьорите изключително професионално ни поднасят нагорещени, вулканични плочи върху дървени поставки. Сервират на всеки поднос с 3 вида сурово месо и 3 вида риба и калмари. Търпеливо и забавно обясняват как трябва да си приготвим и изпечем сами храната върху плочите, в каква последователност, какво да направим, ако плочата ни изстине.

Заради момент като този трябва да се живее, трябва да се пътува и трябва да сме благодарни че ни има; че ги има близките, които ни търпят; че сме живи и здрави, а и те покрай нас. Страхотно ефектно ядене, а за вкуса – няма какво да кажа! Не е просто ядене, то е цяло екзотично преживяване.

През масата ни минават да си побъбрим Руи и жена му. В края на вечерта минава и румения словенец Роман. Той е собственик на „Х“-а. Кани ни лично на афтър парти на NIKA-та по-скоро с жестове, отколкото с думи. Поканил е всъщност всички пристигнали екипажи до момента. Докато се връщаме към яхтата се чудим как си представя да ни побере!

Отбиваме се до нашата лодка, за да грабне Дидо две бутилки бургундско вино – да не ходим с празни ръце на гости. Отбелязваме си с Ненчо, че капитанът ни започва да вади от яхтата дълбоко скрити бутилки, за които ние и хабер си нямаме. Хъъъъм!

NIKA е швартована на сравнително централно място в марината и е единствена лодка с привилегия да е сама на борд. Няма други яхти, вързани към нея. Това не е изненада. NIKA е най-изтънчената и скъпа лодка в цялата ни флотилия. Една от онези лодки, които събират погледите на всички разбирачи и зяпачи, независимо колко компетентни са на тема ветроходни яхти. Ето защо и на Хорта, и на останалите марини, NIKA ще има запазено преференциално място.

От NIKA се носи музика. Вече има разговарящи хора на палубата с питие в ръка. На понтона има изтривалка и чифтове събути обувки. Чинно се събуваме и ние. Запознаваме се с Роман и Аленка, които са семейство и са собственици на яхтата. После ни представят и Жига, който е наемен шкипер, работещ за Роман и видимо доста млад. В хода на вечерта научаваме повече за тях и лодката, къде от Дидо, къде от кой каквото е подочул и разбрал в разговорите с останалите гости.

Роман като домакин е в стихията си. Забелязва се удоволствието му да демонстрира яхтата си, да развежда гостите из нея и да наблюдава възхищението по лицата на хората. Около 55 годишен е, плешив и с коремче. Не говори английски и използва буквално няколко десетки думи. Освен това и недочува. Когато иска да е сигурен, че го разбират се провиква темпераментно:

• Аленкааа! –  нарежда й бързо на ухо, какво трябва да бъде преведено и на кого, и съпругата му го превежда.

Аленка е симпатично миньонче, къде-къде по-млада от него с дълга, руса коса. На пръв поглед изглежда мила и добричка, но Жига по-късно развенчава този образ и каза, че впечатлението е само привидно.

Роман изчаква да се съберем една групичка новодишли и ни повежда на импровизиран тур из яхтата. Тя е датска изработка X-Yachts, 60 фута, карбонови мачта и гик, и наистина можеш да се разхождаш из нея в пълния смисъл на тази дума. Става ни ясно, че съвсем реално може да побере всички екипажи от флотилията, които вече сме пристигнали на Фаял. Може би е достатъчно да спомена цената й – 3 милиона евро и да спра дотук с подробното описание. За първи път виждам подобна марка яхта и имам възможност да я разгледам. Впечатлява ме пространството на палубата. Кок-питът е доста отворен и „дишащ“. Двата щурвала са елегантно боднати до двата борда и зад тях има много функционални и ненатрапчиви два шкиперски стола. Мисля си, че при лошо време и буря все пак предпочитам затворения и защитен кок-пит на OCEANIS-а, отколкото тази доста „ветровита“ палуба. Таблото зад щурвала с всичките копчета и описание по тях издават, че всяка една маневра може да се случи автоматизирано: вдигане и прибиране на което и да е ветрило, повороти и т.н. Долу ме впечатлява широката носова каюта, която се явява спалнята на домакините. По нищо не можеш да познаеш, че е каюта във ветроходна яхта, а изглеждада е стая в неевтин хотел в центъра на някой град.

Една от каютите играе ролята на склад, предназначен да приютява кашоните с любимото червено вино на словенците. Те очевидно са любители на маркови вина. Семейството обяснява, че въпросното вино се произвежда в Словения от техен приятел винар. Бутилката струва 56€. Всички гости пием от виното в продължение на цялата вечер, а Роман непрекъснато слиза до „склада“, за да носи поредната бутилка.

Говорим си предимно с Жига. Още от малък плава, само на 29 години е. Има две собствени 36 футови яхти. Разказва ни за NIKA и за това как са им се пресекли пътищата с Роман.

Запознаваме се и с английското семейството от яхта MAD MONKEY, които имат голям син – тийнейджър. Мъжът е голям купонджия и с приятно чувство за хумор. Забавлява всички околни. Говори с гордост за сина си, който е тръгнал по свой собствен път в този живот, но бащата успешно успява да му внуши от собствената си любов към морето. Майката е елегантна англичанка, която ще – не ще става партньорка в танците на напористия и шаврашлив Роман.

Словенецът има своя любима песен, която звучи като сатиричен военен марш на словенски език. Както ще забележим и следващите пъти, когато ще има купон на тази яхта, пускането на марша означава, че Роман вече си е пийнал порядъчно. Тогава започва да кара Жига да го пуска периодично. Младият шкипер умира от срам, но трябва да се подчини на шефа. Добре, че не разбираме добре за какво се пее в марша.

В дневника ми не е отразено в колко си лягам…

29 май 2019 г.

…и в колко ставам. Дидо  ни буди и прави омлет. Хапвам в кок-пита, погледът ми върви по стената на кея и попада на рисунката. Има нещо необичайно в нея. Не мога да разбера какво ме смущава. Дидо забелязва погледа ми:

• Чудиш се, кой е изрисувал зеленото на знамето ли? – пита и се хили.
• Ъ-хъ – потвърждавам.
• Е, значи нищо не си спомняш от снощи.

Предавам се. Разказва ми, че много съм го впечатлил снощи. След като сме се прибрали, съм надянал латексовите ръкавици и съм нанесал на светлината на челника зеления цвят на трибагреника ни.

Вече на кея гледам зеления цвят отблизо и се възхищавам на работата си. Не съм пестил боя! Стои дебеличък слой. Довечера ще го мина повторно. По всичко изглежда, че картината ще просъществува поне няколко години преди някой друг хубавец да реши, че е избеляла и да я покрие с неговата си рисунка като някой религиозен душманин.

Планът за днес е да вземем две коли под наем и да си направим екскурзия из острова. Ще използваме случая, че имаме транспорт, и ще подберем Мария от летището, за да я направим част от приключението из острова. Разбира се организираме се бавно-бавно и закъсняваме за летището. Рентакар фирмата няма свободни две коли и са принудени да ни дадат малко бусче за същата цена, което е предпочитаният от нас вариант, защото ще сме всички заедно.

От височината на асфалтовия път се вижда малкото летище долу с едва събиращата се самолетна писта на единственото равно пространство, успоредно на океанския бряг. Мимето ни чака на също толкова малкия паркинг на летището. Много е ентусиазирана и независимо, че е изморена от пътя, още с влизането си в буса внася много свежест и смях в махмурлийската ни компания.

Първата забележителност по пътя ни според указанията на Крис е една много специфична с формата си скала – Morro de Castelo Blanco, която видяхме от водата при приближаването към острова преди пет дни. Както показва и името й, прилича на огромен замък от вулканична скала. Защитена територия е заради гнездящите в скалата редки птици.

В подножието й, досущ в разбиващата се пяна на океанските вълни, забелязваме корабокруширала върху скалите яхта. Историята вече я чухме от австралиеца. Екипажът е плавал на автопилот и вахтеният или е заспал, или въобще не са имали вахтен. Останалото е ясно. Събуждат се от ударите в скалите, но вече е късно да се направи каквото и да е. Вълните блъскат яхтата в скалните канари, килът дере скалистото дъно, докато една по-голяма вълна не я запраща потрошена на брега. Морето не прощава подобно отношение. Късметлии са, че са се отървали живи! Стоим и се чудим как въобще хората са се изкатерили по отвесната скала до нашата позиция или по-вероятно да са ги спасили по вода?

Малко по на север спираме на Porto do Varadouro. Тук местните са използвали естествено образувалите се вирове между вулканичните болдъри по брега, за да оформят няколко безопасни за плуване басейни. В съседство има няколко къщички за гости и ресторантче. Само мога да предполагам колко спокойно и безметежно може да изкара човек тук в рамките на да речем двуседмичната си ваканция.

Следващата спирка е Pontados Capelinhos. Това е новопоявила се земя, вследствие на последното избухване на вулкана на острова само преди 70 години. Земята е кафеникаво-черна пепел, в която нищо, ама наистина нищо не вирее – лунен пейзаж. Сюрреалистичността на мястото се затвърждава от фар, който навремето е бил до самия бряг, за да изпраща сигналите си до преминаващите наблизо кораби. Неведомо как фарът не само е оцелял при изригването, но сега стърчи по средата на вулканична нова земя. Гледката от върха на фара е 360-градусова  и не може да се опише. Новопоявилата се земя е застинала във формата на огромна сриваща се вълна, която всеки момент ще се разбие с грохот в океана. Изпитваш особено космическо усещане докато наблюдаваш тази гледка и посягаш към лицето си, за да се убедиш, че нямаш шлем на скафандър.

Наблюдаваме извисяващия се в дясно от нас вулканичен кратер. Обгърнат е от облаци и решаваме да разгледаме нещо друго в ниската част на острова преди да се насочим към върха. Продължаваме още на север и посещаваме ресторанта, който Крис препоръча. Ядем риба „perka“, купуваме си домашно червено вино за 6€ литъра и 3 вида домашни, местни сирена, така характерни за Азорите. Както обяснява продавачката – сестра й ги произвежда.

Крис беше  обяснил, че идеалният момент за посещение на кратера на вулкана е тогава, когато се разкарат облаците от него. Кратерът  се намира в центъра на острова, а основният път минава околовръст, като тук-таме има възможност да се цепи директно нагоре по асфалтови пътища към планината и да се достигне кратера. Нещо като на добре известния ни Тасос, само дето на гръцкия остров вместо вулкан в самия му център има стари градчета с каменни къщи. Не че облаците са се разнесли, но просто нямаме повече време да ги чакаме и потегляме нагоре към върха.

Изморените герои попридремваме в буса, когато стигаме до малък паркинг, обвит в мъгла. От единия му край започва стръмен хълм нагоре. Не знаем какво да очакваме и колко време ще трябва да ходим пеша нагоре. За наша изненада досами буса намираме вход на пешеходен тунел в склона. Виждам, че от него излизат хора и решавам, че трябва да проверим откъде идват тези туристи. Тунелът е кратък и ни отвежда до отсрещната страна на склона на своеобразна тераса с перила. А там под нас се ширва огромният кратер на вулкана. За удобство на туристите този тунел е прокопан, за да съкращава изкачването нагоре до ръба на кратера.

Гледката е величествена! Само може да си представим чутовната сила на природата, която взривява цялата планина и оставя като последица този гигантски кратер. Талазите мъгла се носят от вятъра и правят атмосферата още по-драматична и апокалиптична. Чакаме своя миг мъглата да се разсее, за да направим снимка и видео. Забелязваме пътечка, която води надолу към дъното на кратера, но очевидно този трек е само за  организирани посещения с водач. Растителността е твърде интересна и пищна, за да се позволи на туристите хаотично да бродят из кратера, да тъпчат растителността и да проправят десетки нови, успоредни пътечки.

Качваме се на ръба на кратера, където вятърът е твърде силен, за да седиш дълго време и без шапка. Виждам табели, указващи пешеходен маршрут, който очевидно тръгва от най-западната точка на острова –  Pontados Dos Capelinhos и  завършва в най-югоизточната – град Хорта. С голямо удоволствие бих изминал целия пешеходен маршрут, но явно ще остане за друг път.

На връщане се отбиваме край друг фар – забележителност, този път в източната част на острова. Полуразрушен е в следствие на земетресение преди 20 години.

Прибираме се към 20:00. Минаваме през автомивка и мием бус-а. Дидо забелязва, че сме олющили боя по калниците. Лошо! Не се предполага да караме из черни пътища, по каквито карахме и от rentacar компанията ще са в правото си да търсят компенсация за щетата. Трябва да измислим нещо преди да върнем автомобила утре, защото най-вероятно ще ни накарат да плащаме.

Дорисувам зеления цвят на рисунката и после с Ненчо вече по тъмно, като същински конспиратори, отиваме до бус-а с кутия бяла боя. Ето как хубаво ни влизат в употреба закупените бои и четки, най-вече бялата боя, която е с цвета на бус-а.

Вечеряме без Митко и Мимето, които са изморени и лягат рано. Мимето все пак е станала рано и е летяла от Португалия. Ние с Дидо, Ани и Ненчо вечеряме сирене, пастет и хляб с вино. Просто нямаме сили да ходим отново да преяждаме на ресторант. Обсъждаме, че днес по програма на ARC Europe  имаше каране на традиционни китоловни дървени лодки в пристанището, организирано от Club Naval da Horta. На китоловството в района официално се слага край през 1984 г. но реално то запада 25 години по-рано, когато в следствие на унищожително избухване на вулкана една трета от населението мигрира към Америка.

Чудим се дали сме изпуснали много, като не отидохме на китоловните лодки. За всекиго от нас би било изживяване за първи път. Успокояваме се, че най-вероятно лодките се карат от местни и ти просто се возиш. Изпуснахме и happy-hour-а в морския клуб. Уф, може  ли човек да смогне на подобна интензивна програма! Хайде в леглото, че и утре е ден!

30 май 2019 г.

Пореден ден, посветен на пътешествие. Този път за обект на нашия интерес  сме нарочили остров Пико. Той ни очарова дни наред със симетричния си и висок връх, подобен на Фуджи, право на запад от нашия остров. Не минава вечер без да изпробвам възможностите на фотоапарата си, насочен към гордата осанка на тази планина. Пробвам всякакви възможности на фотоапарата, всякакво време на деня и перспективата.  Ето че сега ще го разгледаме отблизо. Пико е вторият най-стар остров от Азорските след Света Мария. Възниква 1500 години преди Христа, което ми се струва направо онзи ден.

Ставаме в 9:00 ч. Тичам до книжарницата да купя тънки четки, тъй като днес планирам да нанеса червената боя и да започна да оформям надписите и логата на рисунката. Явно ще остане за след като се върнем от пътешествието.

Има ферибот за острова, който с голяма доза късмет не изпускаме. Плаването с него е около 20 мин. Разстоянието между Хорта и Мадалена (градът, където спира ферито) е от рода на 4 м.м.  Никой от скромната ни групичка не се е подготвил и не е чел нито кои са забележителностите, нито къде се намират. Просто тръгваме с широка пътешественическа душа, пък каквото ни се изпречи на пътя.

Имам доста опит от пътувания с големи компании от хора и съм се убедил, че в такива случаи има точно 2 неща, които е важно да следваш. Първото е да запазваш спокойствие. В нашия случай всеки има някакви предпочитания какво да прави и всеки, макар и несъзнателно, иска да се наложи над останалите. Всеки демонстрира толерантност и готовност да жертва интереса си и да се присъедини към основната група, ако мнозинството предпочете да прави нещо различно. Но изглежда между шестима ни има толкова разнообразни идеи, че не може да се формира и минимално мнозинство. Разговорът се проточва. Ситуацията изисква да седнем в едно открито кафе и да поръчаме бира. Добре започваме! Някой донася отнякъде няколко броя туристически карти на острова и обсъждането на по халба започва да застрашава загуба на поне половината ден. И ето тук аз си казвам: спокойно! И ако някои от другите започват да губят търпение, аз съм спокоен, защото си пия биричка на един непознат остров на Азорите и единственият ми проблем е да реша какво искам да правя и видя на този остров. Колко смешно незначителен проблем е това! Незначителен е, защото единственото, което трябва да направя, е да реша какво е моето предпочитание. Не бива да се жертвам да попълвам бройка за наемане на автомобил, за да излезе по-евтино и да ходя някъде, където не ми се ходи. Не бива да се съгласявам да съм компания като втори за наемане на скутер, за да правя нещо, което не ми се прави. Ето и вторият важен урок в подобни случаи: за да си щастлив и удовлетворен, прави това, което ти се прави!

Давам си сметка, че последните две седмици не съм имал достатъчно движение и просто ми се ходи. Ходи ми се пеша, ходи ми се дълго и изтощително. Чанчи ми се и ми се катери нагоре към подножието на върха. Искам да изляза от града и да щипна нагоре, но с някаква определена крайна цел. Сега остава да разгледам картата. Харесвам си забележителност на час и половина нагоре в посока на надвисналия над нас връх Пико – пещерата Грута дас Тореш.  Оказва се, че на Мимето също й се ходи и ставаме двама. Изведнъж кълбото бързо се разплита и се обособяваме по двойки и интереси. Ненчо и Митака решават, че не им се екстремясва в жегата и ще се размотават из града, а Дидо и Ани ще си вземат скутерче и ще обикалят към съседните населени места. Всички в крайна сметка сме удовлетворени!

След десетина минути с Мимето вече сме излезли от града и крачим из неговите покрайнини. Правят ни впечатление лозята по дворовете. Чета в интернет, че островът е известен с винопроизводството. Тук се произвежда популярното вино верде – бяло вино със зеленикав оттенък. Дворовете са оградени с ниски дувари от вулканичен камък – няма тел, няма желязо – единствено камък. Нещо повече – между отделните редове на лозята също има дувари от вулканичен камък и това вече възбужда сериозно любопитството ми. Научавам, че тъмният вулканичен камък привлича слънчевата светлина през деня и като се стъмни продължава да излъчва топлина още дълго. Тази топлина се поема от гроздето и му придава по-висока захарност.

Постепенно къщите свършват и започват градините и пасищата. За пръв път виждам градини от бананови палми. Плодовете са характерните малки, невзрачни, зелени бананчета, които иначе са много вкусни и сладки. Дърветата са ниски до три метра. Отглеждането на царевица също е широко застъпено.

Вървим с Мимето по пустия асфалтов път и се наслаждаваме на красотата и спокойствието на пасторалния пейзаж. Покрай нас градините отстъпват ред на пасищата. Те също са оградени с вулканични камъни, само че са по-големи по площ. По тях се разхождат, лежат и преживят едри крави и телета, които са чистички и спретнати като плюшени играчки. Постройки като обори липсват, само ограждения за доене. Единственият автомобилен трафик са кравари с баничарки, които обикалят из района, преместват едни крави и телета оттук –натам с ремаркета, доят животните на място и превозват млякото нанякъде. Приятна селска идилия!

Чат-пат срещаме разни ентусиазирани туристи като нас, които слизат или тепърва отиват към пещерата. Ето че и ние стигаме до нея. Издава я единствено паркингът отпред. Сградата на билетния център остава незабележима до последно, защото се слива идеално с околната рядка гора. Оказва се, че обиколката на пещерата трае час и на ден има определени часове за проникване. По принцип се правят предварителни резервации, защото интересът е голям, а групата е ограничена до 10-тина души. Нямаме късмет по два параграфа – предишната група не е била пълна, но сме закъснели с десетина минути.

Във модерното фоайе има експозиция, която разказва за особеностите на пещерата. Тя е с вулканичен произход. При някое от поредните избухвания на вулкана, лавата се е стичала по определени долини и каньони, образувайки реки от лава. В най-горната си част с времето лавата е изстивала и се е втвърдявала, докато отдолу лавата е продължавала да тече, докато се е оттекла съвсем и са се образували кухи пространства като подземни тунели. С годините твърдата втвърдена черупка се е напукала и пропадала тук-таме, проникнала е вода и са потекли потоци, растителността е навлязла навътре и се е образувала интересна смесица от пещерни системи, реки и езерца, обградени от тучна растителност. Жалко, че не видяхме това природно чудо!

Тръгваме обратно. Трябва да слезем денивелация от близо 300 м, която изкачихме. Внимаваме задължително да намерим различен път за прибиране. Не сме за толкова дълго тук, че да си позволим да се прибираме по един и същи път! Минаваме покрай нещо като вилна зона с коя от коя по-интересни и красиви къщи. Достигаме до малко селце и някак инстинктивно намираме заведението, което ни интересува най-много в момента – селската кръчма. Кръчмето е невзрачна като българските си побратими – примерно от селце по Искърското дефиле. Издават го няколко празни каси пред вратата и реклами на бира Super Bock. Тя е любима на целия екипаж след моментно залитане по другата популярна бира в Португалия –  Sagres. Вътре в помещението продължаваме да се съмняваме дали с помощта на пречупване на пространствения континуум не сме попаднали в българска кръчма. Независимо от върлата жега и следобеден пек навън, вътре  има 4-5 мъже, седнали на бара и пиещи бира. Замлъкват щом влизаме, досущ като в уестърните. Точно като в уестърните ни оглеждат преценяващо от долу до горе. Типично  като в уестърните барманът е единственият, който ни заговаря и пита какво ще желаем. Бира, разбира се! Голяма, студена бира! Характерните малки разфасовки на бутилките бира обаче веднага ни връщат от уестърна обратно в Португалия. Точно след 2 минути вече никой не ни обръща внимание. Взимаме си бутилките и излизаме с Мимето навън. Сядаме на един бетонен парапет и си провесваме краката да отмарят. Зяпаме надолу към града и островния бряг и блажено отпиваме студената бира в горещия ден. Най-евтината бира, която пием до момента на Азорите и като че да е най-вкусната до момента! Това е щастие! Направих точно това, което исках този ден!

На влизане в града минаваме покрай супермаркет и влизаме. Едно от местата, които обичам да посещавам, когато пътувам. Винаги е интересно да  видиш кои са характерните и типични за мястото продукти и храни. Да видиш несъответствия в цените в сравнение  с тези при нас. Примерно тук рибните продукти са евтини, сред плодовете и зеленчуците има екзотични попадения. Мимето купува бакаляо с идея да ни го приготви на лодката. Тук тази риба се продава на големи изсушени късове, целите оваляни в засъхнала сол. Мимето казва, че могат  да престоят така година и после пак стават за ядене. Трябва обаче да ги оставиш да се накиснат 24 часа във вода, за да им падне солта преди да стават годни за готвене.

Сериозно огладнели, сядаме с Мимето в едно ресторантче до фериботната гара и си поръчваме манджа от задушен октопод и пилешка супа. Няма да описвам този забележителен вкус. Хапваш и „ревеш“, гледаш глъчката на заведението и събиращите се хора за ферито, изсулваш се все по-надолу в удобното диванче, мислиш си колко ти е хубаво и искаш този момент да продължи дълго. Пристигат и останалите.

Ненчо и Митака разказват, че са ходили из няколко изби на винени дегустации, а  Дидо и Ани в голяма степен са разглеждали същото като нас с Мимето, но по крайбрежието и от седалката на скутера.

Докато ферито ни връща към Хорта и маневрира из пристанището, виждаме няколко полицаи, които с бая зор дърпат една яхта на ръце по протежение на понтона. Единият от тях стои в кок-пита без да прави нищо. Имаме усещане, че нещо не е наред с тази яхта. Екипажът видимо липсва, а полицаите доста непохватно се стремят да я преместят без да палят двигателя. По-късно австралиецът Крис ни разказа, че яхтата е заловена същия ден с тон и половина кокаин на борда.

Прибираме се на нашата яхта. Вадя четките и най-накрая  довършвам картината. Доволен съм. Стана по-хубава, отколкото смятах, че ще  мога да създам. Мисията  ни е завършена! И тогава започва да вали, обилно и напоително. Още незасъхналите бои на надписите и логата се разтичат като току-що пролята кръв във филм на ужасите –  така, че след минути от картината не се разпознава нищо. Хапваме лека вечеря в кок-пита и си пием. Гледам разтеклата се картина и ми е някак тегаво. 

31 май 2019 г.

Ставам в 9:00. Важен ден. От една страна предстои техническа конференция за плаването от Фаял до Терсейра, а от друга – обявяване на резултатите от етап 2 на ARC Europe. Отиваме с Дидо на шкиперска  среща. По регламент  шкиперът трябва да отиде с член на екипажа на срещата. Жълтите тениски са наели помещение в местна туристическа агенция на крайбрежната улица в близост до Peter Sport Cafe. Поздравяваме се с останалите екипажи и изчакваме останалите. Прави ми добро впечатление, че точно в обявения час презентацията започва и не чакаме закъсняващите. Срещата се води от Марк, който изглежда ведър, усмихнат и кооперативен. От професионална гледна точка се възхищавам колко ясно, точно и стегнато маркира важните моменти за следващия междинен етап от регатата. Срещата се заключава  точно в 20 минути (колкото ни бяха предупредили, че ще продължи) и си тръгваме с усещане за информираност и липса на каквото и да е изгубено време.  

Сейлмейкърът ни е зашил и докарал стейсела и го слагаме обратно на щага. Дидо монтира доставените нови шкифове и отново имаме работещ генакер и code 0. Ура!  Надяваме се Дидо да спре да се вглежда по разни дребни детайли и проблеми по лодката, за да  можем окончателно да приберем иструментите, които цяла седмица са пръснати из цялата лодка. Дано не  ги вадим пак скоро! Просто времето за ремонти приключи.

Пазаруваме бира, тоник и зеленчуци за следващите дни. Невероятно, но факт – имаме джин, но тоникът свърши.

В късния следобед се приготвяме за церемонията по награждаването. Организаторите са подготвили церемония в залата на фара Capelinhos, който вече посетихме и разгледахме преди дни. Има нает автобус, който ще ни извози до там. Другият автобус ще отиде директно на фара, непосредствено след организираната половиндневна обиколка на острова, която ние  си спестяваме, тъй като вече го разгледахме..

Превъзбуден съм, че съм част от тази авантюра, че съм брънка от енергията и емоцията на ARC Europe. Вълнувам се от предстоящото обявяване на резултатите. Регатата може да не е Wende Globe, но събитието е замислено като състезание, за да е по-забавно и вълнуващо за всички участници. Грам състезателен хъс да нямаш, не може да подцениш плаване през Атлантика и да не искаш да се сравниш с останалите екипажи, да не пожелаеш да изцедиш своите силици и възможностите на яхтата си, за да се представите достойно и двамата. Няма да е коректно, ако заявя, че не сме тук заради състезателния елемент.

Дидо по време на плаването непрекъснато повтаря като рефрен, че важното е да стигнем живи и здрави и лодката да е наред. Всичко останало  би било бонус. И още докато го казва с държането си и командите, които отправя към нас, е очевадно, че за него няма регата „просто ей така“! Няма! Регата ли е, напъваш се, живееш за нея и даваш всичко, на което си способен!

На фара се чувстваме като в свои води. Вече познаваме мястото, за разлика от многото други, които поради късното си финиширане, все още не са имали възможност да разгледат острова, ахкат от панорамата и се снимат. Подготовката и организацията си ги бива. В огромната зала – фоайе са подредени маси с много храна, като за коктейл, на бара се разлива вино. Знамената на ARC Europe са опънати, на масата са подредени статуетките и плакетите за победителите. Цари приятна атмосфера на предстоящо нещо хубаво. Участниците разговарят помежду си. Има поканени много местни официални лица от островната управа. Личи, че ARC Europe има значение за местната общност – и икономическа, и имиджова.

Всички шкипери от всяка яхта един по един получават лично стъклен плакет за успешно завършил екипаж от втория етап на регатата. После награждават първите трима от клас B. От катамараните американците от Limitless се оказват единственият редовно финиширал многокорпусник  и всички много се забавляват от този факт. Останалите катамарани са продължили пътя си към Европа извън участие в третия, последен етап и спиране на Фаял.

Идва ред за награждаване на нашия клас. Придвидливо предоставям фотоапарата на нашите момичета, за да ни снимат евентуално, ако ни извикат за награждаване. Само можем да гадаем на кое място сме и няма ли да  ни извикат в следващия момент. Не. На трето място обявяват англичаните от  SEA FLUTE с Oyster 56 – съседите ни по лодка на марината. Това е голяма изненада, тай като в дните до момента под сурдинка всички говореха и ги спрягани за първенци. Екипажът им приема наградите без особено въодушевление. Очевидно са очаквали по-предно класиране.

По наши сметки за приза оставаме да се борим NIKA и ние. Тук вече много ме свива стомахът. Силно желая да имаме късмет и да сме първи. Ей така, за да е пъно удовлетворението ни, че българска лодка и български екипажи участват успешно в няколко големи предизвикателства, които не се случват всяка година. Казвам „екипажи“ и „предизвикателства“, защото разглеждам представянето на OCEANIS и екипажа му в един по-мащабен контекст. Не визирам само плаването от Бермуда до Фаял. Прехвърлям в главата си факта, че за да е тук, където е в момента, OCEANIS отплава още през юни миналата година от България. За тези 12 месеца с девет различни екипажа яхтата и Дидо изминаха пътя от Бургас, през цялото Средиземноморие до Канарските острови. После OCEANIS пресече Атлантика като участник в ARC и се представи отлично. Дидо изкара зимата на Карибите, където изпратихме нови 4 сменящи се български екипажа да покрият разстоянието от Сейнт Луша до Американските Вирджински острови. В първия етап на ARC Europe станахме първи. През цялото това време нямахме нито един сериозен инцидент и яхтата във всеки един момент беше функционално подготвена.

Зад горните успехи стоят много усилия и ресурси от страна на Дидо, от страна на собственика на яхтата и на екипа, който участваше в подготвиката на лодката за презокеанско плаване. Много работа положи и нешият екип, на Вятър и Вода, да събере, организира и администрира екипажите във всеки момент през тези месеци. И съвсем нормално е сега да се надявам тези усилия да се възнаградят и да зарадваме преди всичко себе си. Искам да зарадваме и екипажите, които стъпиха последователно на OCEANIS, и с които неминуемо ставаме едно семейство и започва да ни свързва нещо по-силно. Не на последно място би било приятно и за всички близки и по-далечни хора, които следят напредъка ни по интернет и за които успеха ни също е нещо интересно и важно.

И тук идва поредната изненада. Втори са CAROLINA с X-yachts Cx 50. Екипажът им излиза ликуващ да си вземе наградата. Участниците от нашия клас са колкото колегиални да поздравяват екипажа им с аплодисменти, толкова и смутени. Ние също. Как така, а къде е NIKA, къде сме ние? Дидо беше поразпитал шкиперите на останалите ни преки конкуренти и беше разбрал, че имаме по-малко наказателни часове моторене и би трябвало по коригирано време да сме пред тях. Дали няма да има още изненади от лодките с по-добър коефициент от нашия?

В този момент обявяват, че победител във втория етап на ARC Europe 2019 от Бермуда до Фаял (Азорите) е българската яхта OCEANIS, Beneteau Oceanis 58! На стената се появява снимка на нашата яхта, хората ръкопляскат и всички очи и лица се вперват в нас. Побиват ме тръпки, защото освен себе си, представяме и България. Решението да  дойдем и участваме в тази авантюра сега има завидния краен резултат на този голям форум – името на България да се споменава с почитание. Смея да кажа, че повечето от участниците благодарение на тази регата разбират за България. Чуват, че граничим с море, че имаме ветроходство, и че сме способни да бъдем първенци.

Стигам отпред на импровизираната сцена и от радост се нахвърлям да целувам Сесил. Тя не се противи, но тактично и тихичко ми обръща внимание, че не тя връчва наградите, а къде-къде по-възрастната представителка на местната власт до нас. Обръщам се и поглеждам въпросната служителка. Нея решавам да не я целувам.

Сега вече по-спокойно отпиваме от  чашите с вино. Щастливи сме. Дидо отива да си говори с Жига и капитана на SEA FLUTE. По-късно разбираме, че и словенецът, и англичанинът  не са доволни. Не само за тях резултатът на CAROLINA е необясним. Прокрадва се мнението, че класиралите се втори, не са декларирали действителните часове в моторене. Явно и това го има в играта, но характерът на ARC Europe не предполага и допуска контестация и разследване на резултат на участник. Не е такава идеята. Разчита се на честност и почтеност.

Когато излизам на въздух навън пред фара, заварвам там дежурната групичка пушачи. Събеседниците обсъждат резултатите на фона на ниското, залязващо слънце и пустинния пепеляво-кафеникав вулканичен пейзаж около нас. Тук е и жълтата жилетка – португалецът  Манел. Долавям думите му, че от години работи  по организацията и провеждането на ARC регатите. Нагледал се е на какво ли не. И казва:

• Има нещо интересно и повтарящо се на всяко издание на регатите. Преди отплаването и старта всички екипажи и участници декларират едни и същи цели пред себе си: „най-важното е всички да сме здрави и успешно да финишираме етапа – без аварии и произшествия“. Но в момента, в който финишират, започват да изчисляват коефициенти и да пресмятат евентуалното класиране като най-отявлени професионалисти.

Не мога да виня хората за това тяхно отношение. Още повече, че самите ние реагираме  по същия начин. Манел просто много прозорливо е разгадал тази дълбоко вкоренена същност на ветроходеца – състезател: да цени най-високо живота си и този на лодката, но в същото време да се стреми най-силно към върхово постижение и резултат. И ако за страничния наблюдател това е противоречие, за мен е нормално, защото в огромната душа на  всеки моряк тези две същности могат да съжителстват едновременно и безпроблемно.

Честити да сме всички в крайна сметка! Вярвам, че всички сме се старали и сме положили много усилия, за да стигнем до Азорите.

След като се прибираме, бързам да се върна на кея и да поправя рисунката. Утре си тръгваме и душа не ми дава да я оставя в това окаяно положение. Имам чувството, че от завършека на картината ще зависи успеха на представянето ни. Вадя цялата артилерия от бои, четки и разредител. В отминалите дни се правих на художник, а сега се правя и на реставратор. Скоро рисунката придобива вид. Не е толкова изпипана, колкото беше, но пък личи някаква придобита стойност от преборването със стихията на времето, с дъжда.

Мобилизирам момчетата, докато не ни е връхлетяла някаква нова стихия. Обличаме си брандираните фланели и позираме с дървената статуетка за първото място и стъкления плакет. Дидо ми подарява плакета от награждаването, който и до днес седи в офиса на Вятър и Вода. Правим си цяла фото-сесия сред смях и закачки, а момичетата ни снимат. Паметни моменти!

По-късно, вече на лодката, чета на екипажа репорта, който съм подготвил да пратя на Силвето относно класирането ни и резултата от награждаването. Знаех, че останалите ще постнат информация минути след обявяването на класирането, и че няма да имам много време да пиша прясна новина. Истината е, че подобно на холивудски артист, се бях подготвил за няколко сценария и бях подготвил няколко текста. Уф, направо съм скандален! Направих лека редакция на анонса и го пратих на Силвето да го качи на страницата на Вятър и Вода.

По някакво съвпадение именно тази вечер има фест на открито в центъра, близо до марината. Решаваме да го посетим. Представлява нещо като панаир – сцена с оркестър, широко пространство, на което местните танцуват общ танц и множество дървени бараки, на които продават хапване и пийване.

Мен ме заинтригува танцът. Равен брой мъже и жени образуват два кръга – вътрешен и външен. Множеството участници в танца избира водещ, който взема микрофона и при стартиране на музиката подава команди какви движения да се извършват и в кой момент. Музиката върви. Водещият призовава мъжете и жените от двата кръга да формират двойки, да се хванат за ръце и започва да дава инструкции, какви движения да извършват. Под дадена от водещия команда и на определено време двойките от двата кръга се сменят през един. И това се повтаря многократно. Впечатляващо е, как непрекъснато се намират нови желаещи за  водещ, как при всяко напускане на кръга от някой изморен участник, се намира заместник от необходимия за попълване на бройката пол. Танцуват стари с млади, като е видно, че старците са танцували този танц десетилетия наред и това е начинът им да се веселят на стари години, да се почувстват млади и да се порадват на усмивката и захвата на някое младо момиче до тях.

Срещаме Крис, който е в стихията си. Държи чаша от пивкото, евтино вино и кипи от щастие – душата му сияе, че е тук, на това затънтено кътче на планетата, толкова далеч от родната Австралия,  и изглежда  така, все едно нищо друго не му е необходимо. Благодарим му още веднъж за туристическата програма за обиколка на острова, която ни спретна набързо. Обясняваме му колко доволни сме останали. Програмата, която Крис ни беше съставил за 10 минути с химикалка и карта на острова се оказа безупречна и нямаше нито един слаб момент откъм достоверност, тайминг, провокирани очаквания.

На феста срещаме чужденци, с които се запознаваме и си говорим – американци. С тях дълго разговор не може да се води по обясними причини, казваме си няколко пъти наздраве и продължаваме. Уморени, Дидо и момичетата се прибират  на лодката, а ние с Ненчо решаваме, че преди да отплаваме от Фаял, като истински моряци трябва да уважим и второто популярно заведение в Хорта – бар Oceanic. Там като че да се събират повече млади и местни хора. Има атмосфера на хале с повече дървени маси. Пием по 1 джин. И точно когато го привършваме, не помня как се разговаряме с Джон. Джон е по-възрастен от нас, англичанин от Ливърпул. Оказва се, че познавал Крис, и че дори му е бил работодател известно време. Черпи ни уиски. Все едно усетил накъде отиват работите, отнякъде се появява и Митака, който пропусна феста, защото спеше, но сега се присъединява към нас, незнайно откъде разбрал, че сме именно в това заведение. Става голям лаф-моабет.

На другия ден не сме наясно, кой от нас с Ненчо е спасил положението, като е предложил да се прибираме на лодката. Не включваме Митака, защото той като наспан не пожелал да се прибере с нас, а отишъл като още по-истински моряк да затвори и Peter Sport Cafe.      

Не се става всеки ден първи на ARC Europe!

1 юни 2019 г.

Чао, Хорта! Обичам да се сбогувам гласно с местата, които са ми харесали. Има някакво мистично наричане за скорошно повторно завръщане в това ми действие. Животът до момента ме е научил да не жаля в подобни ситуации. И наистина се разделям съвсем леко и приемливо с подобни места, които са ме запленили. Има хора, включително и наши клиенти на яхтите, които буквално си съсипват последния ден от плаването, защото са прекалено заети да изживяват последните часове на лодката във вглъбеност в себе си и в мисли за утрешния работен ден и други подобни, вместо да изживеят и последните мигове на яхтата пълноценно.

Нещо повече, многократно ми се е случвало да се сбогувам мислено дълго време с място, което не мога да си представя, че ще видя някога отново, защото е далечно, защото е недостъпно, защото е скъпо…и след години, година, та дори и месеци, случаят ме занася отново на същото място. Защо да скърбиш тогава, защо да се терзаеш излишно, когато съдбата си знае работата!? Достатъчно е да си позитивен и да изживяваш и последния момент пълноценно, за да насочиш енергиите в посока да се върнеш отново някой ден на същото място, щом толкова те е впечатлило или да откриеш ново – още по-хубаво.

В 7:30 OCEANIS отлепя от Хорта. Трябва да стигнем  до Ангра ду Хероишму преди затварянето на митницата в 20:00 ч. в столицата на остров Терсейра.  Жига многократно пожела да се състезаваме днес в плаването си към тази следваща наша спирка. Дистанцията е 60 морски мили, посока на изток със заобикаляне на о. Сао Хорхе от юг. Приятно плаване със стратегическо вземане на решение колко близо да се плава до Сао Хорхе, за да не се прави излишна дистанция в заобикаляне, но и да не се попада в завета на острова при вариант да се плава по-директно към целта.

Почти цялата останала флотилия е станала по-рано от нас и вече е напуснала Хорта. Из марината има необичайно много освободени места. Ние сме една от последните лодки. Потегляме с NIKA заедно. Имам усещането, че вдигаме едни платна и сваляме други почти следвайки азбучен ред. Вятърът като сила и посока е такъв, че докато не пробваш дадено платно, не можеш да си сигурен кой е оптималният вариант на комбинация на платната. Настроението ни е чудесно. Виждаме морска костенурка (Caretta caretta), която полека – полека се показва на повърхността, но щом решаваме да я снимаме, много бързо се потапя обратно под водата. Достолепно животно.

До 14:00 ч се мъчим да караме на платна, но вятърът толкова пада, че неизбежно включваме двигателя. Менюто за днес включва леща и …салата зеле и моркови. Някое от момичетата изважда агуардиенте от о.Пико.

Надпреварата ни с NIKA e дотук. Те доста по-рано се отказаха от платната и вече моторят далеч пред нас.

С наближаване към Терсейра и първоначалния силует на брега получавам дежа-вю с приближаването на Фаял преди дни. Същият заход откъм юг, същото заобикаляне на полуостров с хълм на него, непосредствено преди града и марината зад него.

Връзваме се за понтона на митницата, докато оправим документите. Независимо, че всички острови, които посещаваме са част от Азорите, е  необходимо да правим контрола при отплаване и приставане на всеки отделен остров. Още  докато пристягаме кърмовото и носовото въже от яхтата към понтона полита сака на Митака, а веднага след това и самият Митак. Това е краят на неговото пътешествие с OCEANIS. Но за разлика от останалите, които скоро ще напуснат екипажа ни, плаването за него продължава. Негови приятели българи вече го чакат тук и заедно с тях се качват на чартърна яхта и в продължение на следващата седмица ще обикалят Азорите. Митака определено ще им е гид на Фаял и Пико, а и ще внася доза спокойствие в иначе пионерското за тях плаване из непознати земи. Разбираме се по-късно да се видим и да се сбогуваме на спокойствие.

Още на техническата конференция ни предупредиха, че нашата лодка като една от най-дългите ще има неудобството да е швартована извън вътрешните понтони на марината, които могат да подслоняват само по-къси яхти. За нас остава опцията да сме вързани директно към бетонния кей в южната част на пристанището на борд, непосредствено на входа на марината. Обясниха ни, че има специфично течение, което клати неприятно яхтите, които са вързани там и да вземем необходимите мерки.

При захождането към марината жълтите тениски ни насочват по радиото да се вържем на борд към NIKA, като втора лодка. Дидо прави кисела физиономия, но изпълнява. Захожда по неговия си перфектен начин без грам излишна маневра или скорост. Подаваме носово и кърмово въже и доближаваме двете яхти. В този момент обаче вълна или течение подхващат OCEANIS и го запращат в NIKA. Бордовете на двете лодки се разминават с такава височина, че спуснатите кранци по никакъв начин не могат да служат като буфер и остават неми свидетели на допира на двете яхти. Всички на нашата лодка виждаме как върху перфектния блестящ бял корпус на NIKA остава нагла драскотина от тъмно-синята боя на OCEANIS. Нервно се оглеждаме. Изглежда никой от NIKA не забелязва. Дидо шепне през зъби да си мълчим. По-късно ще купи специална паста, с която ще изчистим драскотината.

Виждам обаче как Алeнка тихомълком се доближава до Жига, под сурдинка му шепне нещо в ухото и сочи с брадичка мястото на колизията. Ясно, видяла е! Жига се навежда над релинга и проверява щетата. Дидо няма за къде повече да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал и също се приближава. Съгласяват се и двамата, че не е сериозно. Жига вади някакъв спрей и Дидо се захваща да „изчезне“ одрасканото. И вярно, след малко няма и помен нито от боя, нито от драскотина. Какви ли още вълшебни препарати има на NIKA!

Докато пускаме шпрингове и допълнителни въжета през NIKA към сушата, виждаме Митака с приятелите му. Каним ги да разгледат OCEANIS като се събуят задължително на брега и минат през NIKA боси. Впечатляваща е грижата на Жига към чистотата и реда на неговата лодка. Предвид комшийството ни, ставаме свидетели на дейността му по обгрижване на яхтата след приставане. Взел е препарат и парцал и лъска всички метални части по палубата. Не остава и следа от сол или прашинка. По някое време Жига ни предлага да пуснем кабел и да теглим ток директно от негов контакт, тъй като не ни достига дължина на кабела за връзка с колонката на сушата.

Сядаме след минути с Митака и приятелите му на близкото барче на по бира. И започваме нарочно и преувеличено да злепоставяме Митака пред тях. Ей така за майтапа и както правят само най-близките приятели. Смеем се много. Приятелите се оказват между другото съученици на Дидо. Сбогуваме се. Пожелават ни добро представяне, а ние на тях – приятна ваканция на ветрила.

Дидо хич не е по масовките, по организираните от жълтите тениски събития, по мешането с хора. Одобрява изцяло схемата на ARC Europe, но я одобрява като страничен наблюдател и просто се радва на благото на останалите. Но ако трябва да присъства на всяко събитие от общата социална програма, не благодаря, не е за мен. Това рязко контрастира на настроението и нагласата на всички останали екипажи, които виждат в тази общност наистина една възможност да надмогнат и преодолеят своите собствени, национални стереотипи за общуване с другия, с непознатия човек. Тук имам чувството, че хората усещат една по-особено изразена близост и съпричастност, нагласа за взаимопомощ и сътрудничество докато си на вода, споделяне и купон, на каквато на сушата и при други обстоятелства трудно ще станеш свидетел.

По програма имаме обща вечеря – бюфет в ресторанта на яхт-клуба, където ще има жива музика и както ни подшушна Марк, ще има изненада за Сесил, която днес има рожден ден. Аз съм от хората, които веднага се хвърлям в подобно предложение, но не и Дидо. Той успява да предразположи и подкокороса и останалите ни съекипажници да отидем някъде на спокойствие, в някое тихо и специфично за града ресторантче, въпреки че сме заявили вече, че ще присъстваме на бюфета. Въобще доста се оказват мероприятията, които първоначално заявихме, че ще посетим, но в последствие пропуснахме.

Така се случва, че щом не сме предупредили навреме организаторите, щем не щем трябва да заплатим кувертите, пък после да ходим където си искаме. Решаваме да останем все пак, за да не ги загубим. Бюфетът предлага бакаляо и телешко месо. И двете много приятни и вкусни. Изненадата за Сесил се случва, има подготвен подарък, има и поздрав от оркестъра с гасене на лампи, носене на торта със свещи и пеене на Happy Birthday. И неминуемо изборът на музика се ограничава до ретро и диско, с което ме губят дори и мен и отиваме да пием по питие в някакъв бар преди ранно, предполунощно лягане по каютите.

5. Остров Терсейра

2 юни 2019 г.

Събуждаме се от 2 силни изпуквания. Цяла нощ OCEANIS се държа неспокойно, сучеше се наляво и надясно, нагоре и надолу. Затова този шум ни вдига уплашени. Светло е, слънцето е изгряло. Бързо разбираме, че сме спукали 2 кранеца, които са се оказали най-натоварените между нашата яхта и NIKA. Разместваме останалите и донагласяме швартовите въжета. Не  искаме да допускаме отново да одраскаме лодките, камо ли нещо повече. Виждаме как Жига гони свой кранец по брега някъде към своеобразното плажче, където вятърът го е запратил. Неговият проблем с осигуряването на буфер между понтона и яхтата му също е доста сериозен. Но неговите кранци поне са значително по-големи и надеждни от нашите.

Ядем омлет в кок-пита и обсъждаме случилото се. Останалите също не са спали много спокойно, заради непрекъснатото клатене и дърпане. Предупрежденията на организаторите, че тук, където сме вързани, може да е доста динамично и неспокойно, напълно се оправдаха, та се и потвърдиха.

Цяла нощ яхтата като да се мъчеше да се откъсне по направлението нос-кърма, като правеше по няколко засилки в посока, след което следваше последно, много рязко опъване. Опъването на свой ред натоварваше швартовите въжета, които завъртаха лодката около най-широката й част, където се докосваше с NIKA. И така цяла нощ, та докато не се спукаха кранците.

Цяло щастие е, че NIKA има много на брой и обемни кранци, които са издържали напора и силата, които двете яхти са упражнявали в посока понтона.

Дидо е категоричен, че не можем да останем вързани по този начин още една нощ. Обсъждаме дали да не отплаваме по-рано от планираното по програма и да имаме една нощ повече на следващия остров – Сао Мигел. Не сме очаровани от идеята, защото не сме разгледали града, а и защото ще пропуснем интересна социална част от програмата, а именно – посещение на борба с бикове в малкото градче Лажеш. Решаваме да не отплаваме. Няма да местим лодката за деня, когато очевидно течението е по-слабо. Вечерта, след като хапнем и се върнем на яхтата, ще се преместим на котва извън пристанището, за да избегнем сравнително по-силното вълнение, което настъпва тогава.

Жига е доволен от решението ни, след като го запознаваме с него и напълно го подкрепя. От ден на ден отношенията им с Дидо стават все по-колегиални и приятелски, а от там и помежду всички от екипажа ни и него.

Програмата на организаторите за днес включва обиколка с гид от Азорес Туризъм из забележителностите на Ангра ду Ероишму. Градът е вписан в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Той е най-старият град в целия архипелаг, създаден 1478 г. и е негова историческа столица. За няколко години в началото на 19 в. е дори столица на Португалия. Като град се оформя по времето на Великите географски открития. Вашку де Гама и неговите следовници го правят задължителна спирка за флотиилите си на път от Екваториална Африка и Европа към Западните Индии. На мен лично ми е интересно да разбера откъде произлиза името на града. Angra означава залив, а е наречен „героичен“ от кралица Мария Втора, за да награди гражданите на града, за героичната им защита на острова от Мигелистите – заплашващи трона й.

И Дидо, и Ненчо са категорични, че няма да се включат в обиколката. Аз съм разколебан. От една страна държа на свободата при разглеждането на ново и непознато място, от друга съжалявам, че колкото и да чета в интернет, ще изпусна още куп любопитни подробности за мястото и то казани от местен, от когото можеш да чуеш и лична оценка, и отношение към нещата. Избирам свободата.

Тръгваме с Дидо и Ненчо на разходка из улиците на градчето. Жегата е голяма още преди обед. Градът определено е от онези, за които не достига ден – два за разглеждане. Заради жегата, а и заради наивното и погрешно убеждение, че си способен да разгледаш всички забележителности наоколо, сядаме твърде скоро на едно заведение и поръчваме бира. Намираме се на площад, който се казва Placa Vaira. Заведение с няколко чадърчета и масички. Може да изглежда кощунствено като решение, при положение, че утре си тръгваме оттук, но на нас ни се вижда като най-логичното нещо на света да прекараме тук поне един час с живителната, студена, газирана течност пред нас. Пък така имаме възможност да разгледаме детайлите по интересните сгради около площада, да позяпаме местните хора, които пресичат площада…нали така!?

Келнерът ни донася бирите и точно в този момент до ушите ни достига маршова музика от оркестър. Наостряме уши и установяваме, че музиката приближава, като става все по-тържествена. Минути по-късно зад ъгъла се подава шествие. Облечени официално хора, носят възглавнички с пискюли, а върху тях – корони. Деца – знаменосци маршируват, а униформен оркестър, оглася и дава ритъм на процесията. Що за шествие е това? Музиката е по-скоро жалостива и цялата процесия напомня на някакво възпоменание. Хората са със сериозни физиономии, но не са скръбни.

Придърпвам фотоапарата и камерата все едно са оръжия и започвам „да стрелям“. Достатъчно е само да се завъртя на стола. Шествието минава директно покрай нас, като дори придърпваме столовете назад, за да мине. Видно е, че се спазва някаква церемония, хората се нареждат на площада, като заемат определени места. Държи се реч и оркестърът изсвирва няколко партии.

В следващите минути цялото шоу свършва и хората се размърдват, като излезли от магия. Разсъбличат и махат мантии, престилки и други аксесоари и се разотиват всеки в различна посока на площада, все едно че са участвали във флаш-моб.

Стоим в мълчание и неведение, като всички усещаме доволство, че в нежеланието си да се разхождаме и изучаваме града, всъщност бяхме възнаградени с тази много интересна процесия, която очевидно е особена и характерна за града. По-късно разбираме, че никой от флотилията ни не е имал късмета да я види, а би желал.

Ненчо и Дидо се връщат на яхтата да си почиват. Аз не мога да си позволя да проспя остатъка от деня. Взимам от Дидо картата на града (Дидо винаги идва от митницата с хартиена карта на островите, където акостираме), отварям интернета и след малко имам план какво да разгледам. Търся предложение за онези готови маршрути, които са тематични или преминават през повечето забележителности на един град. Правя си комбинация от интересни места за посещение и тръгвам.

Посещавам крепостта Сао Себастяо, която е надвесена над марината ни, и която в миналото е била част от една обща фортификационна система срещу пиратите.  Входът е свободен. Всъщност в самата крепост е построен хотелски комплекс, има и външен басейн с препичащи се на шезлонги хора. Не съм виждал подобно нещо другаде. Хотелската част толкова сполучливо е скрита и комбинирана с вековните крепостни стени и постройки, че по никакъв начин не намираш дисхармония и не те дразни.

Разхождам се до градината на Дука. Това е едно райско място – тихо и спокойно кътче в малкия град, където растат екзотични растения, клокочат водопадчета и фонтани, а екзотични растения правят букет от цветове и миризми. Градината е обхванала едновремешните дворове на Йезуитския и Францисканския манастир. Просто седя на една пейка и се наслаждавам. Разходката из уличките ми носи безкрайна наслада. Дори жегата не ме тормози толкова и час по час спирам, за да вадя шишето с водата от раницата.

Намислям да се кача на Monte Brasil. Това е възвишението на полуострова, който вчера заобиколихме с яхтата. Върхът е висок, но изчисленията ми показват, че е възможна цел, ако искам да се върна навреме за тръгването към градчето Лажеш за борбата с биковете. В подножието на хълма минавам покрай друга крепост, която чета, че е най-голямата испанска крепост извън пределите на страната. Едно време е подсигурявала пътя към Индия. Сега е действаща военна база. На входа й дежури караул. Войник отдава чест на влизаща през портала кола, управлявана от цивилен. По хълма пътечките и пътищата се оказват повече отколкото мога да обработя в главата си, за да не се объркам. Скоро разбирам, че поне половин час съм се движел в грешна посока и очевидно трябва да се откажа от целта за достигане до най-високата точка. Вместо това попадам на алея, където от гората необезпокоявани надничат сърнички. После се редуват чудни панорамни точки с романтични пейки с гледка към входа на пристанището. Опитвам се поне да намеря кръгов маршрут.

Скоро се оказвам на нещо като втори по височина връх. Минавам покрай хора, които са спрели колите си наблизо и си организират пикник сред природата. На дървени масички и пейки из гората, точно като се прави в България, са прострели едни бохчи и хапват и пийват винце. Само им липсва силна музика от отворените врати на автомобилите. На самия връх откривам артилерийски оръдия, наблюдателни и бойни кули – явно част от цялостния отбранителен комплекс на крепостта. Където свършва далекобойността на оръдията на крепостта Сао Себастяо ги покрива далекобойността на оръдията тук.

Разглеждам и една голяма рисунка на панорамата, която се простира пред погледа ми с означения кое какво е. Западната част на острова е много по-гориста, отколкото източната, благодарение на преобладаващите западни ветрове, които носят валежи. Мога с часове да седя и да разглеждам, но ето че отново времето не достига и бързам да се връщам.

По пътя надолу попадам на завой на пътя с табела, разясняваща как съседните хълмове образуват кратер на вулкан, а котловината долу е изстиналото му гърло. Впечатляващо!

По пътя на обратно пазарувам материал за салата. На лодката всички все още спят. Нарязвам си сиренце, сипвам си винце и се опвам в кок-пита. Ако трябва да опиша състояние и момент на доволство, бих могъл да опиша този момент. Находих се прилично, изморих краката. Видях десетки невиждани неща и научих много. А все още денят не е свършил и ни очакват още новости.

Ани и мъжът й са си наели къща в града. Днес са взели кола под наем и сме се разбрали да се видим в селото, където ще се състои борбата с биковете.

В 17:30 на площада на града се засичаме с други екипажи от флотилията, всички в търсене на такси, което да ни закара до селцето. Докато се ориентираме в ситуацията всички останали си намират „бакшиши“ и отпрашват. В крайна сметка и ние си намираме такси – бус FIAT с много луд шофьор. Кара толкова бързо, че изпреварваме останалите екипажи и вече в селото те не могат да повярват, че не сме се телепортирали.

За първи път ще гледам нещо подобно и съм развълнуван. В програмата на организаторите с шрифт италик фигурира допълнението „high risk activity“, което ми прави добро впечатление. Явно имат стандарт за категоризиране на дейности с риск.

Сетивата ми са широко отворени и попивам всяка подробност. Още отдалеч се вижда, че събитието се радва на огромна популярност, както от местни така и от туристи.  Навсякъде е пълно с паркирали коли и хора, които са се запътили към мястото на събитието.

А то  представлява широко Т-образно кръстовище. На асфалта се намират 4 големи контейнера, през дупките на които виждам 4 бика. По традиция биковете са винаги четири на брой. По тях са насядали мъже в бели ризи и типични широкополи черни шапки като на Зоро. Очевидно това са хората, които са ангажирани в организацията и провеждането на  събитието и ги наричат „pastors“. Прави ми впечатление, че всички са наперени и важни. Демонстрират позиция на хора, ангажирани от една страна с опасна задача, а от друга с отговорността да поддържат и продължават една бог знае колко дълголетна местна традиция. Всичко ми напомня на неделен, селски панаир или базар, какъвто си го знаем в България.

Пълно е с всякакви хора – не само мъже, но и жени, деца, млади и стари. Вижда се, че събитието е събрало не само зяпачи и любопитни да видят едно зрелище, а е и възможност за местните хора да се видят и поприказват.

На самото кръстовище все още се суетят доста хора – предимно мъже – обсъждат, донагласят въжета, проверяват за последно клетките. Зрителите са заели места на безопасно в дворовете на околните къщи, покрай оградите. Ниските дувари са обезопасени допълнително с дървени плоскости, така че да осигуряват защита при евентуална атака на животното.

В един от дворовете е паркирана каравана – капанче. Купуваме си бира в проклетите малки, португалски разфасовки, които не могат и устните да ти разквасят. На импровизирания бар хората си мезят от оставени по плота панички с кисели зеленчуци. Поставям си за цел да ги намеря в някой магазин и да си ги купя като мезе за бира.

Позиционираме се в двора, който е разположен точно фронтално на четирите клетки с биковете. Стопанинът на нашата къща е отворил прозорците на едноетажната сграда и ни инструктира как да скачаме през тях вътре, ако нещо стане и добичето прескочи оградата и тръгне да ни гони из двора. Смеем се нервно и невярващо.

Няколко фойерверки дават сигнал за разчистване на кръстовището от хората и на улицата остават само смелчаците, които ще дразнят бика. Разбирам, че именно това им е работата на импровизираните тореадори. Животните сами по себе си са кротки и за да стане шоу, разбирай за да погнат хората, те всъщност трябва да се наплашат или раздразнят.

Вратичката на първата клетка се отваря нагоре и оттам излиза първият бик, който очевидно е същисан от стълпотворението и не бърза да прави каквото и да е. Навивачите всячески се опитват да настървят животното и то най-накрая се понася заплашително към тях. След няколко резки смени на посоката, очакванията ми от това зрелище се понаместват. Скоро обаче животното погва няколко души и се скриват от погледа ни. Последното, което виждаме е вързаното въже, около врата на животното, което се влачи свободно след него. Разбираме, че това, което наблюдаваме е Tourada à corda – бикоборство с въже. Разновидност на класическото бикоборство и е характерно за Азорите. Благодарение на него шестимата „пастори“ контролират бика да не излезе от района на борбата. Насочват го по конкретни завои, улици и площади на градчето, така шоуто да се проследи от повече зрители. В крайна сметка го прибират обратно, откъдето е тръгнало – в клетката. Важно е да се отбележи, че тукашното бикоборство няма за цел или резултат убиването на животното. На рогата му се поставят метални топки, за да се намали риска от фатални травми.

Леко сме разочаровани, защото зрелището много бързо се измести някъде из улиците на селцето. В този момент на кръстовището изскачат още хора и започват да се оглеждат откъде ще дойде животното. Минава доста време преди това да се случи. Бикът определено не е агресивно настроен. След като още на няколко пъти насочва рога и погва някого, в крайна сметка, мъжете прибират животното в клетката. Това става, като свободният край на въжето се хваща от един човек и с още няколко души започват да теглят бика към клетката.

Веднага щом вратичката хлопва множеството се изсипва на улицата и се втурва за бира, закуски и разговори, все едно че досега не е тичал бик по улицата. Продавачи на чипс и бонбонки се материализират от нищото и започват да сноват покрай оградите и да продават стоката си на туристите.

Мимето седи встрани и отказва да се присъедини към нас. Не може да гледа как човек издевателства над животното. Жал й е за бика. Давам си сметка, че е права. В името на зрелището човекът наистина плаши иначе кротко животно и го поставя в стресова ситуация. Разчита уплаха му и инстинктът за съхранение да прерасне в агресия.

Въртя глава и изучавам хората, които са очевидно местни. Мъча се да гледам с техните очи. Видно е, че за жените събитието не е нещо интересно и го приемат като възможност да се наприказват със съседките. Мъжете го приемат като възможност да изявят мачовщината си. Малките момченца са облечени също в бели ризи и с широкополи шапки тип Зоро. За тях този ден е нещо като инициация и момент, в който показват че са големи мъже и са безстрашни. Затова са наперени като петлета и ходят нагоре-надолу и изглеждат много важни. Те също искат да станат като големите си татковци и един ден също да тичат пред биковете по улиците на собственото си село, но за сега майките им не им дават.

Събитието е една от най-старите запазени традиции от миналото не само за архипелага, но конкретно за този остров, която е все още жива и има високо куртурно измерение. Жителите на Терсейра и на село Лажеш явно пазят ревностно този ритуал от стотици години. Сигурно празникът се възприема от местните така, като ние приемаме селските сборове – като значим годишен, календарен празник. Така че за мен е интересно и попивам жадно всяко действие. Тайно се надявам вторият бик да е по-активен и агресивен и на свой ред да изплаши дразнещите го хора повече, отколкото те него. Забелязвам, че и хората около мен симпатизират на животното и изразяват жал към него. Уви и вторият бик не задоволява желанието ни за зрелище.

Научаваме, че на всеки от четирите бика след празника се дава почивка от минимум 3 седмици преди отново да бъде изведен от клетката на улицата за поредния летен празник. Загубваме ентусиазъм към шоуто.

Решаваме да не чакаме и оставащите два бика, защото с „рекламните паузи“ времето ще напредне чувствително. Пазаруваме в селския магазин неща за яхтата и всичките 6 души се сгъчкваме в Опел Корсата под наем на Кърк и Ани. По пътя решаваме да вечеряме на ресторант. Вземането на това решение, откакто сме на Азорите, ни се получава изненаващо бързо. Осъществяването обаче се оказва сложно, защото е неделя и много от ресторантите са затворени, а в малкото отворени, просто няма място за шестима.

Прибягваме до изпитания номер да спрем някоя готина мадама и да я питаме за препоръка за ресторант. Тя не закъснява да се появи. Миловидната девойка се оказва и изключително любезна и готова да помогне. Имам усещането, че ако й предложим, ще скокне и тя в колата като седми човек и ще дойде с нас на вечеря. Препоръчва ни ресторант, чието име в превод означава „Котлетите на лелите“. Щом чуваме името, сме сигурни, че там и само там трябва да вечеряме. Разбира се в ресторанта няма и едно свободно място, но се разбираме с домакина да ни запази маса и след 30 минути да се върнем.

Мимето предлага междувременно да нападнем виното и сирената, които отдеве купихме за яхтата. Речено – сторено! Искаме тирбушон, нож и чиния от сервитьорчето. Аз лично не вярвам, че ще ни уйдиса на акъла, но той наистина взима та ги носи. Сядаме на парапета на крайбрежната улица и на фона на залеза започваме да дегустираме вината и да мезим със сиренце. Готов съм и така да вечерям, но миризмите от ресторанта обещават да имаме изключително вкусна храна за вечеря.

Така и става. Превъзходен ресторант! Ям рибена супа и страхотен стек от риба-тон, почти суров. Мимето, която не си пада месоядка и трудно приема по-сурова и зачервена риба в чинията си, на два пъти връща своя стек, за да го доопекат. Сервитьорът е искрено учуден от тази реакция. По едно време идва дори готвачът – собственик, за да провери що за клиент е този, който иска да съсипе вкуса на блюдото по този начин. Обяснява, че стекът от риба тон трябва да е полу-суров и това е единственият начин, по който ако е приготвен, гарантира за вкусовите му качества. Дидо го хваща сра и се намесва. Забранява на Мимето да връща стека за трето доопичане.

Оставяме Ани и Кърк на сушата, пожелаваме им лека нощ, а ние местим лодката извън пристанището, на котва отпред в залива. Пием по един джин за приспиване и споменаваме Митака, който ни липсва – все с добри чувства, разбира се.

Тук определено лодката се държи по-спокойно и сънят ни обещава да е също толкова спокоен.

3 юни 2019 г.

Будя се чак към 9:00 ч. Движим се. Явно Дидо е станал по-рано, вдигнал е котва сам и сега плаваме. Странно усещане за мен! Не ми се случва често да се събуждам късно на лодка, още повече тя да е потеглила без мое участие. Обикновено аз съм този, който е станал в 4 – 5 часа сутринта, отдал съм въжетата, вдигнал съм си котвата и съм потеглил. В такива моменти се стремя да не вдигам никакъв излишен шум. Гледам стълба да не скръцне, лампа да не светне. Слагам си чай на котлона, газта уютно съска, става приятно топло в сутрешния хлад. Сгушвам се зад щурвала и гледам заревото на изгрева. Вълшебни моменти, в които оставам насаме със заобикалящото ме, и които страшно обичам. Даже откровенно се дразня, когато екипажът също реши да стане по-рано от друг път, започва да извършва всичките си сутрешни ритуали и моите мигове спокойствие и магия безвъзвратно са разкъсани и хвърлени зад борда.

Това е положението! Каквото и да си внушаваме, животът на яхтата продължава 24 часа. Яхтата и морето си знаят своето и хич не ги е еня, че ние човешките същества трябва от време на време да спим малко, наред с това да управляваме яхтата, да сме на вахта, чат – пат да ядем и да се забавляваме. Винаги пропускаш нещо от този безкраен ход на живота. Или ще изпуснеш забавна част от нощния купон, защото си легнал преди другите, или ще изпуснеш отплаването, защото се събуждаш твърде късно, или се разминаваш с пасажа делфини по време на следобедна дрямка.

Още нестанали, вече вдигаме генакера с Ненчо. Бъбрим си тихо и кротко. Няма силен вятър: 6 – 7 възла. Няма и риба. Нищо не иска да се хване. На фона на рибите, които ядем по ресторантите, липсата на късмет с риболова го приемам като наказание. Днес сме се запътили към остров Сао Мигел – най-големият от островната група. Тръгнали сме сред първите и не се виждат други лодки около нас. Правя зелена салата, Мимето приготвя бакаляо с картофи, яйца и лук. С Ненчо пием бутилка агуардиенте – 50 градусово, което Мимето пази като армаган за България. Как да стане тази работа!? Настроението е чудесно. Виждаме близо до лодката в океана перки на акула –  гръбна и опашна. И не е следствие на ракията. Не бих се изкъпал точно сега в океана.

Почти целия ден сме на генакер. Правим едва 2 поворота.

С наближаването на Порту Делгада сме леко респектирани и като че разочаровани от големината на града. Оправяме се някак из лабиринта от кейове и понтони и накрая виждаме махащите към нас Марк и Сесил. Те ни поемат въжетата, посрещат ни с усмивка и стегнато ни разясняват какво-що. Очакват останалите от флотилията рано на другата сутрин.

Градът или настроението ни не предразполагат към бързо слизане на суша и тръгване из града. От онези моменти, в които най-приятното и уютно място на света е кок-питът. Изкарваме седнали на приказка на яхтата докато гладът не поисква своето. Тогава за няколко секунди магията на кок-пита е развенчана и вече тропаме по дъските на понтона в посока центъра на града. Имаме среща с Ани и Крис, които трябва вече да са кацнали. Сядаме на външни масички в непретенциозно капанче, защото гладът не ни оставя време да подбираме по-качествени места за вечеря. На самия площад сме, пред приятно осветената катедрала и високата часовникова кула. Странно се редуват кубетата на генакера и другите платна над нас с тези на катедралите и техните кули на сушата!

Още един чудесен ден!