Мечта океан – част III

Трета, последна част на дневника "Мечта океан". Посещение на островите Сао Мигел и Санта Мария. Трети етап на регатата ARC Europe 2019 - преход от Азорските оострови до Португалия. Акостиране в Лагош.
Екипажът на Океанис - ARC Europe 2019, Азорски острови - Португалия
Съдържание на частта:

6. Остров Сао Мигел

7. Остров Санта Мария

8. Етап „Азорски острови – Португалия“ на регата ARC Europe

9. Лагош (Португалия)

6. Остров Сао Мигел

4 юни 2019

Събуждаме се към 9:30 и закусваме. Програмата за деня е чистене на лодката и ревизия на хранителните продукти. Организаторите ни посъветваха да напазаруваме оттук за всички оставащи дни до Лагош (Португалия), тъй като следващата последна спирка на Азорите е малка марина в малък град на малък остров. Съответно възможността за набавяне на продукти е ограничена.

Ненчо и Ани си тръгват от Сао Мигел утре. Мимето си тръгва на следващия остров – Санта Мария. Захващам се да прегледам какво ни е останало като продукти и да допълня липсващото. Да се чуди човек как ни е останала близо 70 л минерална вода! Какво сме пили до момента, един бог знае! Не е лошо да имаме вода, пък макар и повече. Имаме близо кило и триста пастет, кило консерви туна, близо 2 кила и половина доматен сос, други сосове, маслини, конфитюр, течен шоколад, 6 литра супи в картонени кутии по литър. Страхотни супи се оказаха тези френските от Карибите. Но най-важното е, че разполагаме с 25 ролки тоалетна хартия. Можем да посрещнем всякакви нужди и кризи. Имаме значителни количества налични варива – спагети, леща, ориз и т.н. Упражнението с ревизията е неизменно свързано с чистене на кухнята – хладилници, печка, шкафове.

Решавам преди да посрещнем новите 3 попълнения на екипажа за последния етап да изчистя основно всички тоалетни. Дидо ми показва неговия начин за чистене и демонстрира препаратите, които ползва. Ани минава с прахосмукачката. Приятно е като виждаш как след теб яхтата добива приятен мирис и вид.

Ненчо и Мимето се вихрят с маркуча и четките горе на палубата. Времето е слънчево и топло. До нас екипажът на MAD MONKEY също има ден за чистене. Цари едно всеобщо трудово настроение – направо си е Ленински съботник! Дидо отива да оправя документи и да разузнава – карти за достъп, тоалетни, перални и т.н.

Сред смях и закачи си става обяд. Правим си хубав обяд на яхтата с пиле и салата. Музика, настроение. И неусетно преливаме в следобеден сън.

За днешния ден организаторите от  ARC Europe са предвидили игра на боулинг. Решаваме с Ненчо да минем преди това и да хапнем по един сладолед от машина. Боулингът се намира в сградите на пристанището. Всички участващи екипажи са налице и пият бира. Заформяме записвания за различните писти. По принцип се справям добре с топките и кеглите, но днес какво ми става… С другите българи от екипажа положението е същото – трагедия! Размазват ни. Добре че поне в плаването сме на ниво. Разни хилави и доста подпийнали англичани се справят класи над нас. Ще речеш, че докато се засилват с хилавите си крачета към пистата с този топуз в ръце, ще се счупят, но не. В последния момент, така се извиват, такъв финт правят, че топката има хем необходимата засилка, хем достатъчно точност. Громят кеглите наред.

Всички останали от нашия екипаж си тръгват скоропостижно и безславно. Оставаме само с Ненчо. Бирите вървят и решаваме да продължим с играта, защото не може да приключим с подобен резил, а и хазартната тръпка ни е завладяла. В следващата игра непременно ще се представим на ниво, убедени сме! Записват ни по погрешка като един играч: Мария. А Мария, Дидо и Ани отдавна решиха, че ще ходят към къщата под наем на Ани. Играта започва. Търпим много и напълно излишни подигравки всеки път щом дойде ред на един от нас да хвърля под името Мария. Всички започват нарочно да се озъртат и да викат на висок глас „Марияааа!“ и в последствие да се обръщат към мен или Ненчо и изненадано да казват: „А, ти ли си това, извинявай“.

Не успяваме да си тръгнем достойно, както искахме. Затънахме още повече. Избягваме от боулинга незабелязано по бели гащи. Минаваме през рибния ресторант, хем за да забравим срама, хем за да утолим глада. После се понасяме към останалите в къщата на Ани.

Къщата е в стара кооперация в една странична улица на централната. Ани ни посреща във вестибюл, обзаведен по начин, който ти казва: това е един стар и аристократичен дом. Дървени стълби, покрити с червени пътеки водят към помещения на горния етаж. Покрай нас се редуват тапицирани столове със завъртяни, орнаментирани крака и облегалки, голямо стенно огледало с позлата, масички с високи свещници по тях. Все едно сме на снимачна площадка с декор от 18 век.

Докато се изкачваме по скърцащите стъпала нагоре, Ани разказва, че собственикът е стар доктор, който държал кръвна лаборатория наблизо. Като чувам историята и виждам всекидневната, ме побиват тръпки. Висок таван с високи витражни прозоци. Стаите са по-скоро високи, отколкото широки. Вратата на терасата  е отворена към затворен вътрешен двор, а бялата завеса се вее свободно като генуа. По стените са накичени килими с ренесансови мотиви.

Ани ни разхожда из безкрайните помещения, а ние я следваме едновременно с безпокойство и любопитство. В кухнята има огромна зидана пещ, в която може да влезе човешки труп, и е облицована със стари порцеланови плочки. Така стигаме на последния тавански етаж, където влизаме в една малка и празна стаичка. Под сведения дървен покрив точно по средата на помещението стои загадъчно един стар сандък с ковани заключалки.

Асоциациите в мен започват да се редуват една след друга: стар пиратски сандък, роман на Стивън Кинг, филм на ужасите. Приближаваме с малки стъпки, като се смеем нервно и се гледаме един друг. Отваряме внимателно капака на сандъка и … това е вече прекалено! Сандъкът е пълен със стари книги с дебели корици и пожълтели снимки. Но най-отгоре те гледат  изразителните очи на откъсната глава на стара пластмасова детска кукла.

Асоциацията ми с дома на граф Дракула е пълна.

Седим във всекидневната, пием червено вино, излежаваме се по старовремските дивани, а аз не спирам да мисля как Ани ще изкара нощта сама в тази къща. Кърк каца чак утре. Накрая се осмелявам и питам Ани как мисли да спи сама в тази зловеща къща. Недай си боже да ти се допикае през нощта или да ти се допие вода. За нищо на света не бих свалил одеялото от главата си. Казват, че най-добрият и единствен лек за малките деца, когато са наплашени в тъмното, е да се покрият с одеялото през глава и да не мърдат. Одеалото действа като силово поле спрямо всякакви зли сили.

Това е последната вечер на Ненчо преди заминаването му утре рано сутринта. Даваме всичко от себе си с него да го отпразнуваме подобаващо.

5 юни 2019

Когато се събуждам, Ненчо вече го няма. Спомням си, че в просъница ме събуди, за да поиска някакъв кеш за такси до летището.

На закуска обсъждаме Ненчо и се майтапим за негова сметка. Спомняме си разни забавни моменти и се хилим на негов гръб. Така вече традиционно правим с всеки, който си тръгне преждевременно. Така им се пада на предателите! Много е отпускащо и терапевтично! Късаш страниците с въпросния човек от дневника на изкарването и започваме начисто.

За днес сме се записали за едно от събитията, организирани от ARC Europe – половиндневен автобусен тур с гид около острова. Да не повярваш. Поредната добра идея на жълтите тениски, чиято организация както винаги се оказва на високо ниво.

Още щом си отваря устата в рейса, разбирам, че гидът ни е страхотен професионалист. С годините в работата си като планински водач и екскурзовод съм добил опит да разпознавам професионалната работа от „отбиването на номер“. Оттам – нататък се наслаждавам на всяка информация, която ни поднася.

Поразен съм, като чувам от него, че туризмът не е индустрия №1 на острова и на Азорите въобще. Номер едно е млечната промишленост – производството на мляко и сирене. Износът към Португалия е огромен. Гледките на спретнатите и заградени пасища и чистите животни из тях, които гледаме навсякъде, откакто сме на островите, допълват казаното от гида. Това обяснява и защо селското стопанство е индустрия №2. В съзнанието ми веднага изплуват местните месни специалитети, стековете, които са известни в цял свят като едни от най-добрите. Риболовът е индустрия №3. Отново си припомням за рибните специалитети, които ядем, за евтините рибни продукти в магазините. Туризмът идва едва на 4-то място, но тенденцията е делът му да се покачва, защото все повече хора като нас откриват и преоткриват островите като изключителна туристическа дестинация, която в същото време е евтина и достъпна. Ей, нали няма да се втурнете сега всички към Азорите!?

Изненадан съм да чуя, че на остров Сао Мигел няма недостиг на сладка, питейна вода. Нещо повече – островът използва едва 10% от нея.

Първата спирка от обиколката ни е ферма за ананаси. Ананасът е един от плодовете – символи на Азорите. Оказва се, че ананасът, за да е готов за консумация, трябва да расте и зрее 20 месеца. Когато тръгваме из парниците, виждаме как пред всеки парник пише: „3 месеца“, „6 месеца“, „1 година и 6 месеца“. За  да може всички растения в един парник да имат еднакво развитие, в даден етап от отглеждането им се прекратява достъпа до кислород. Малко преди окончателно да умрат, отново им пускат кислород и тази процедура изравнява развитието на всеки отделен екземпляр до един и същ етап в рамките на един парник.

Към комплекса от парници се включва и търговска сграда с магазин, където се продават както продукти от ананаси, така и всякакви сувенири с изображения, посветени на ананаса. Предлагат се конфитюри, сладка, ликьори и местни ракии от този плод. Пробваме разбира се алкохолните продукти.

Втора спирка от разходката ни е градчето Сете Сидадес (Седемте града). Забележителното е, че населеното място е възникнало в кратера на местния вулкан. И за да е пълна идилията, е основано до  Синьото езеро, което заема съществена част от дъното на вулканичния кратер и създава невероятна пасторална картина.

Първо ни спират на завой на пътя с панорамна гледка към целия кратер, езерото и градчето. Панорамна площадка от дърво, парапети и малки сувенирни магазинчета демонстрират ангажираното отношение на местните към забележителностите им. Гледката оттук се е превърнала в отличителната черта на острова и Азорите в цялост.

В селото живеят едва 40 семейства. Заселването на нови хора или закупуването на местен имот е изключително трудно. Действа политика на протекционизъм.

Слизаме в града и ни оставят за 30 минути да се разходим свободно из градчето. Ние разбира се моментално се устремяваме към брега на езерото. Водата си ни влече, какво да се прави. Тук срещаме Сесил и Майк, както и русокосите девойки от яхта Аманда. Една от тези гледки, при които разбираш, колко безсмислено е да щракаш било с фотоапарат, било с телефон. Просто е губи време, вместо да попиваш с поглед и останалите си сетива.

Когато се прибираме обратно на лодката, щем не щем се захващаме с домакинската работа. Правим един пазар за  тежките неща като вода, зехтин, плодове, зеленчуци. Супермаркетът е на крайбрежната улица, но в страни от входа на марината. Налага се да оставим една лична карта, за да вземем с нас пазарската количка и да я разтоварим на яхтата. Ани и Мимето нарамват прането и за втори ден го отнасят към къщата на ужасите, където са отседнали Ани и Кърк. Обясниха ни, че има пералня и двор с простор, където да изсъхне. Ама знае ли човек дали ще го върнат някога… бяло и чисто.

С Дидо не се стърпяваме купуваме си и приготвяме скариди с чесън на тиган. Умирам си за морски дарове! Отивам за втори тур на пазар. Лягаме за следобедна дрямка.

Ани и Кърк са намерили изключителна таверна и са направили резервации. Рекламира се като най-старата таверна на острова. Сервитьорът ми изглежда да е префърцунен и да се натяга, но точно след още две идвания до масата разбирам, че и той, както и много от останалите му колеги, които ни обслужваха предишните дни на други места, е изключителен професионалист. Дава описание на всяко ядене, което носи, обяснява как е приготвено, дава съвети и отговаря на въпроси, които нямат нищо общо с храната, ресторанта и работата му. Поръчвам си рибена супа, която се сервира в издълбана питка хляб. Всички сме изключително доволни, винцето се лее, приказката ни – също.

Рибена супа на остров Сао Мигел

Дидо заключава без някой да го е провокирал, че никога на OCEANIS не се е пиело толкова, колкото на Азорската част от плаването на яхтата. На мен ми идва да се спогледам озадачен с Ненчо, но понеже той си тръгна, няма с кого да споделя недоумението си. Разговорът се фокусира върху Ненчо. Понеже го няма лесно и удобно го набеждаваме за пиандето на борда, за човека подстрекател и виновник ние самите да пием толкова много и въобще си устройваме лов на вещици за негова сметка. После подхващаме Мимето за мезе. Тя трябва да отговори на няколко въпроса на Дидо, свързани с управлението и настройката на платната. Мимето очевидно се затруднява и се ядосва, че сме я взели на прицел, ние пък се забавляваме. Така де, вихрят се приятелски чувства и отношение в атмосферата.

Отиваме до къщата на Ани и Кърк да си приберем сухото пране. Разбира се, докато жените го сгъват, наливаме по чаша вино. Оказва се, че Ани не е могла да спи снощи след моите опасения, че къщата е зловеща и страшна за спане за сама жена. Дори е писала съобщения на Мимето през нощта, че  не може да спи от страх. На нас обаче не ни каза нищо през деня. Чак сега се изпуска. Е, тази вечер поне и Кърк е на линия. Дано поне като са двамата да си пазят страх и духовете да стоят настрана. А къщата продължава да мирише на мухъл и стара католическа катедрала. Бъъъъър!

С Мимето и Дидо се прибираме на яхтата. Това ни е екипажът за утрешното плаване до остров Санта Мария. Ани остава с Кърк на острова и си летят обратно към континента със самолет. Вече на яхтата си сипваме още винце, за да уважим Ненчо, който си тръгна днес и беше радетел на чашката преди лягане. Прибираме се по каютите в 1:30 ч. Чета Пол Гимар, когото намерих в библиотеката на яхтата. Забележителна книга, голяма находка! Защо не казвате бе, хора!?

Няколко дни по-рано преглеждах библиотеката на OCEANIS. В носовата каюта има значително пространство от 2-3 лавици с книги. Бях си набелязал две и ги бях отделил настрана в кают-компанията, за да ги чета. Дидо особено силно ми препоръча едната от тях: „Империята на моретата“ на Пол Гимар. Другата е „Морска книга“ на Мортен Стрьокснес.

Независимо от късния час и натоварения ден не мога да се отделя от книгата. Проблемът е, че обичам да си преписвам силни моменти, когато чета книги. Тази е изключително добра, непрекъснато изисква да преписвам пасажи, а нямам сили вече. Заспивам, записвам, заспивам…

6 юни 2019

Днес флотилията се отправя към последния остров на Азорите, който е част от маршрута ни – остров Света Мария, преди да продължим с третия етап от регатата до Португалия. Всички екипажи са станали рано-рано, за да имат повече време за подготовка при преминаване на тези 60 м.м.

Не сме зареждали яхтата с гориво в изминалите дни, а и организаторите посъветваха да напълним резервоарите именно на Сао Мигел. Насочваме се към бензиностанцията. Тя отваря в 8:30, но ние искаме да изпреварим евентуални други яхти и тръгваме по-рано. Напразно. На понтона вече има 3 вързани яхти и изглежда са изкарали нощта там след като бензиностанцията е затворила вчера след обяд. Връзваме се зад тях на доста неудобна бетонна стена с ниши по нея. Удряме леко борда, тъй като кранците влизат в нишите, които са с различна височина и дълбочина и не осигуряват достатъчния буфер между корпуса и кея. Налага се да нагласим всеки отделен кранец на специфичната за мястото височина, където е вързан. Освен това трябва да следим дали течението не закривява яхтата и да внасяме корекция на кранците. Чакаме дълго. Дори след като бензиностанцията е отворена, опашката не върви. Причина за това са ирландец и французин, които след като заредиха яхтата си, продължават да не се поместват, защото французинът абсолютно некоректно е отишъл до митницата да оправя документите им и го няма. Решили с едно спиране да свършат две неща, без да се съобразяват, че причиняват опашка на бензиностанцията.

Заговарям се с ирландеца. Смее се като дете, като вижда, че цената на дизела е едва 1.28 €/l. Тъкмо пристигат от континента, за да изкарат лятото на Азорите. Явно добре ще си поживеят, като гледам каква детска радост бележи първият му сблъсък с това място.

Пита дали съм с тази лодка и кима към OCEANIS. Потвърждавам. Прави иронична забележка, че е прекалено голямо корито, без особени мореходни качества. Не съм от хората, които ще се обидят на подобна забележка, но се впрягам, че именно това са първите думи на непознат по отношение на лодката ни. Вдигам рамене и му обяснявам, че нито сме я избирали ние, нито сме я купували ние. Ако зависи от нас, бихме карали доста по-различна и добра. Решавам, че не мога да спра дотук. Като подбирам възможно най-равнодушен тон и интонация му казвам, че правим в момента ARC Europe  и ни предстои последен етап до Европа. Той пита дали се справяме и аз му казвам, че имаме 2 първи места до момента. Той се сепва. Гледа отново OCEANIS и погледът му се спира на трибагреника на кърмата. Досещам се, какъв ще е следващият му въпрос и го изпреварвам, като му отговарям,  че знамето е българско. Той пита дали и екипажът е български, и дали всички сме българи. Отвръщам утвърдително възможно най-спокойно и се наслаждавам на учудената му физиономия. Струва му се невероятно българи да имат подобен резултат на ветроходно състезание. Усещам, че е време да приключвам разговора. Напомням му да побързат, защото само тях чакаме, за да налеем гориво.   

OCEANIS има 4 резервоара – два на ляв борд и два на десен. Дидо решава да напълним с гориво само тези на ляв борд. Прогнозата показва, че в дните на третия етап ще духа преобладаващо от север и ще сме на ляв халс. Така гориво на ляв борд ще ни служи като допълнителен баласт и ще подпомага откреняването на яхтата. Хитринка!

Напускаме остров Сао Мигел в състав Дидо, Мимето и аз. Излизаме от очертанията на пристанището и в този момент автопилотът отказва. Плотерът в кок-пита работи, има захранване, отговаря на първите няколко команди, но при натискане бутон за следваща стъпка, те връща в изходно положение. Автопилотът получава команди от него и следователно оставаме без автопилот. Започваме да караме на ръка. Дидо се опитва да го оправи но безуспешно. Пробва да прехвърли плотера от кают-компанията, но не се получава. Започваме да се редуваме с Мимето на щурвала през час, докато Дидо установи проблема. Това ни разколебава да вдигаме генакера. Още повече, че и вятърът идва прекалено попътно за това ветрило.  Дидо изтръгва целия панел и подсушава уязвимите на влага  точки, защото предполага, че това е причината. Оказва се, че проблемът не е един, а са два – независими един от друг. Единият е свързан с някакво преплитане на кабели. Ще трябва да се разглоби целия плотер, но на спокойствие, щом пристигнем. Притеснително е, че можем да останем без плотер горе в кок-пита, а за автопилота – да не говорим. В същото време си мисля, че ако не успеем да оправим повредата, това може да ни мобилизира допълнително и на ръка да караме доста по-добре през четирите дни, които планираме да ни отнеме пресичането от Санта Мария до Лагош по време на третия етап от регатата.

Дидо ми изглежда спокоен и уверен, че проблемът ще бъде отстранен. Отваряме по бира. На Дидо му се оправя настроението, а това неминуемо рефлектира върху екипажа – Мимето и мен. По желание на Дидо пускаме и музика, което на OCEANIS и с този капитан е събитие. Готвим. Чета си Пол Гимар и не проумявам как до момента никой не ми е казал за тази страхотна книга. През няколко минути чета на глас по някой цитат. Мимето се надъхва да я прочете след мен.

Коментираме представянето на основния ни конкурент – яхта NIKA. Жига, техният шкипер,  сподели,  че са много мотивирани да спечелят третия етап. Роман, собстевеникът на яхтата явно натиска Жига да впрегне цялата мощ на яхтата с цената на всичко. От вчера имат и нов член на екипажа – един италианец без особен състезателен опит. Появата му е съвсем спонтанна. Оказва се, че една от лодките във флотилията е променила плана си и няма да участва в последния етап. Така италианецът бил принуден да си търси друга лодка, за да стигне до Лагош, откъдето ще се прибере в Италия. Първо беше питал Дидо, но Дидо му отказа. Имахме събеседване с Дидо по въпроса и решихме, че няма да е удобно и коректно към членовете на нашия екипаж, които очаквахме да се присъединят към нас за 3-тия етап. Така в последствие италианецът бе прибран от Роман и Жига. Това е добре дошло за тях, тъй като са само трима и колкото и да няма опит, италианецът си е пълноценна смяна за вахта.

Докато Мимето е зад щурвала ние я майтапим и навиваме да остане и за следващия етап. Мимето е била и друг път в Португалия, дори е била омъжена за португалец. Има особен афинитет към страната, културата, езика. Особено й се понрави и това, което видяхме и виждаме на Азорите. И не на последно място свикна доста с OCEANIS, с нас. Предполагам за всеки, който беше и ще е част от това приключение, ще се намери едно особено място в спомените и сърцето му за OCEANIS и преживяното на яхтата.

Някак неусетно бързо стигаме малкото островче Санта Мария. И тук марината се намира от южнта страна, във възможно най-дълбокия залив, който крайбрежието предлага. Но и той е нодостатъчно закътан, та се е наложило построяването на два разминати вълнолома, които налагат зигзагообразно влизане в марината. Малката марина ми се струва уютна, въпреки облаците и тъмните кафяви сенки на суровите, надвесени кафяви скали наоколо. Тя е някак отделена от града Вила до Порто, който е кацнал отгоре на скалите и се свързва с нея единствено посредством тесен и виещ път.

Дидо, както обикновено, пристава като факир със страхотно финално развъртане на цялата яхта и точно на време ангажиране на задна скорост. Залепваме на определеното ни място. Получава одобрението и поздравленията не само на жълтите тениски, но и на околните екипажи, които вече са пристигнали.

Мястото много ми харесва, защото е малко, тихо и спокойно. Всъщност освен понтоните и яхтите, наоколо има само 2 постройки – на митницата и на марината. Сградата на марината се състои от административна стая, тоалетни и перално помещение. По външни стълби се достига до втория етаж, който помещава малък ресторант и бар. Останалото наоколо са кафеникави, вулканични стръмни скали.

Чакаме трите нови попълнения на екипажа – Илиан, Маргото и Стефан, които пристигат с един и същи полет малко по-късно. Яхтата ни е чиста, заредена и готова да ги посрещне. Дидо се занимава с плотера, аз се разхождам из района на марината. Подобни места обичам да разгледам от поне няколко перспективи и гледни чоки, включващи непременно изкачване на хълм и гледане отвисоко. Прибирам се по някое време на лодката и заварвам Мимето в кокпита:

  • Ела да видиш, какво става долу – ме вика тя.

Скачам на яхтата и се мушвам по стълбите в кают-компанията. А там – народ от другите лодки от флотилията. Онова неловко чувство, че се включваш със закъснение в нещо, което отдавна е започнало, нещо безвъзвратно си изпуснал, и което едва ли ще можеш да наваксаш. Запознаваме се. Това са датчанката  Аманда и мексиканеца Никос от яхта AMANDA и американката Карълайн от катамарана LIMITLESS. Заедно с Мимето и Дидо си пият питиета, бъбрят си и хахо-хиху. О-хооо! Веднага си сипвам и аз.

Аманда е едно от момичетата, които привлича внимание във флотилията с албиносово светлата си коса, вежди и мигли. Много едро и високо момиче, типична скандинавка. До момента за нея знаех, че беше една от малцината, качила се на връх Пико, заедно с няколко други ентусиасти от другите лодки, за което нескрито много й завиждах. На боулинга онзи ден пък имаше най-добър резултат и се опитваше да обясни, че се дължи на късмета на начинаещия.

За Никос знам, че също е от яхта AMANDA и предполагах, че й е гадже или съпруг. Много симпатичен и приятен латинос.

За Карълайн знаех на коя яхта плава, че видимо е най-младата в цялата флотилия, и че младото момче – синът на англичаните от яхта MAD MONKEY си пада по нея.

Наваксвам с пропуснатата информация и разбирам, че са ни дошли на гости самоинициативно. Били любопитни и искали да разгледат нашата лодка отвътре. Питат защо не сме се включили в яхт-кроулинга, който се е състоял на Пунта Делгада. Един от следобедите било обявено, че ще се пие по питие на всяка от лодките подред с идеята да се поопознаят екипажите, а и който има интерес – да разгледа всяка яхта отвътре. Поглеждам смръщено Дидо, който нищо не ни беше казал. Гостите обясняват, че на една от шкиперските срещи била огласена тази инициатива. Започвам да си припомням, че един от всичките следобеди, не си спомням вече кой, хората по понтоните и яхтите изглеждаха доста весели и шумни. Отправям зловещ поглед към Дидо.

  • Аз не  ви ли казах? – пита Дидо и се смее виновно.
  • Не, не си, Дидо! – натъртвам аз – А защо не са идвали на нашата яхта?
  • Ааа, идваха, ама вие бяхте излезли някъде, а на мен ми се спеше и не излязох да ги посрещна.

Капитане, твойта кожа! Това е то нашият Дидо! Да се чуди човек понякога, как може да е толкова асоциален!

И тримата гости са видимо подпийнали. Мимето ми шепне, че преди малко Аманда паднала от дивана на пода в невъзможност да се задържи права, а Карълайн ходила да повръща. Дидо, който чува това, върти глава все едно казва „видя ли“и използва казаното от Мимето като още едно оправдание да не иска да посреща външни хора на яхтата.

През това време подочувам до мен, че Никос омайва Мимето и й предлага да се оженят. Еееее не! То бива – бива наваксване, ама тази латино – бързина ме отказва! Поне става ясно, че не е двойка с Аманда. Кога се запозна с Мимето, кога ще се венчават вече! След минути го чувам да обяснява, че всъщност му трябва паспорт за ЕС. Кажи честно! Мимето се преструва на възмутена от този развой. Никос разбира грешката от прибързаността си и отваря нов фронт като уточнява, че независимо от нуждата от паспорт, той пак би я взел – по естетически причини.

В този момент научаваме, че Карълайн е само на 16 години! А изглежда на поне 23! Бомбите валят от всички посоки. Озъртаме се и започваме да крием пиенето от момичето. Обяснява ни, че плава с майка си и баща си на катамарана на техни приятели, но гледа във всяка възможна минута да прекарва далеч от катамарана.

Доста по-интересна е историята на останалите. Собственици на яхта AMANDA са възрастна двойка от Дания (смело мога да кажа баба и дядо). Останалите 2 момчета и момичета, които през цялото време мислехме за съответно техни дъщери и зетьове всъщност въобще не се познавали до качването си на яхтата на Британските Вирджински острови. Аманда и Лор са от Дания, Никос – от Мексико, а последното момче от Ирландия. Всъщност пътешествали индивидуално и съвсем случайно попаднали на офертата за прекосяване на Атлантика с яхта като част от ARC Europe. Писали на семейството, бабата и дядото ги одобрили и ето че сформирали екипаж. Нямат опит във ветроходството, но всеки помага с каквото може за живота на яхтата и управлението й. Ето потвърждение на всички онези истории за плаване на стоп, които сме чували. Сега можехме да се убедим с очите и ушите си, как се случват те в действителност.

Изпращаме гостите като ги попридържаме поне докато скочат на понтона и започваме да мием чаши. Много се радвам на новите запознанства, защото за мен те са ценни при едно подобно изживяване като ARC-a.

Не ни се налага да чакаме дълго новите попълнения в екипажа: Маргото, Илиан и Стефан. Скоро и те се качват на борда. Всички са много ентусиазирани и свежи. Носят ракия, за която сме закопняли, и други съвсем непотребни неща, за които не сме ги молили. Никой от тях не познавам отпреди, но ми се виждат готини и свестни. Набързо разпределяме каютите и се отправяме за вечеря в ресторанта, където всички останали екипажи са поприключили с яденето и си пийват на две общи маси. Ние сядаме на отделна маса. Едно защото Дидо не е любител на масовките и второ, защото искаме да се опознаем помежду си с новия ни екипаж. Останалите  екипажи виждат новите ни попълнения. Любопитни са и минават да се запознаят и  поинтересуват дали ще плават с нас за третия етап. 

Отправяме се за ранно лягане. Колкото и да сме изморени, новите попълнения – от полетите, а ние – от плаването, пием традиционното питие преди лягане и беж по леглата.   

 

7. Остров Света Мария

7 юни 2019

Снощи Дидо се смили над нас и разреши ставане в 9:00.

Докато закусваме, чета разпечатания лист с програмата за събитията на Азорите, който е част от информационния пакет, даден ни от организаторите.  Прави ми впечатление, че ежедневно в 9:00 сутринта на 72-ри канал има излъчване – бюлетин с новините за деня от страна на организаторите.  Как пък нито веднъж до момента не пуснахме станцията в този час да чуем какво казват хората!

След закуска Дидо  прави инструктаж за безопасност на Маргото, Илиан и Стефото. Аз пък ги запознавам с работата с ветрилата – какви ветрила имаме, кога ги ползваме и как, особености при работа с тях. За мен това упражнение е полезно по няколко причини: ревизирам какво съм научил аз самият, избистря ми се какво съм пропуснал до момента, а Дидо има възможност да  ме поправя и допълва. Казват, че най-добре учиш, когато обясняваш и учиш останалите. Най-вече е полезно с това, че новите в екипажа се запознават с OCEANIS по-методично и последователно, отколкото бяхме въведени от Дидо ние с Ненчо преди 3 седмици. „Въведени“ ли казаха? Точната дума е „хвърлени“ и то в дълобокото.

Проблемът с плотера и автопилота продължава да виси над главите ни като демоклиев меч. Дидо се консултира с производителите от RAYMARINE по телефона и получава инструкции, как да действа и как да ремонтира устройството. Стефото се хваща да помага на Дидо. Ние с Маргото, Мария и Илиан се залавяме да чистим яхтата и да перем. Много е приятно, че всички новодошли са ентусиазирани да помагат и вършат работа, която след време, ама хич не грабва никого.

По-късно с новодошлите се отправяме на разходка из градчето. Вила до Порто е едно от онези градчета, които има продълговато разположение. Има 3 дълги успоредни улици, на които са живеели благородните люде и множество малки и къси напречни улички и алеи за обикновените жители. Сещам се за прочетеното от мен относно едновремешните датски крайбрежни градчета, в които улиците  били успоредни и перпендикулярни на брега. На улиците, които водели към морето живеели моряците и хората, упражняващи професии, свързани с водата. На успоредните на брега улици, живеели търговци, банкери и всички останали.

 Южните краища на трите дълги улици свършват във форт, построен на скалата над марината, докато другите им краища навлизат дълбоко на север, към вътрешността на острова. Това разположение може и да учудва, при положение че логичното развитие на всеки крайбрежен град е успоредно на бреговата ивица. Но не и при този релеф на острова, при който имаш зъбери и отвесни скали по крайбрежието. Интересното на градчето са самите къщи и няколкото катедрали, които ми се струват доста големи за размерите на острова и очевидно малкия брой жители.

Оставям тримата си съекипажници да се размотават и се връщам по мой маршрут и програма, защото от 17:00 ч сме с Дидо на шкиперска среща. Минавам покрай форт Сао Брас, който се намира досущ над марината. От терасата с оръдията, насочени към морето, се вижда целият залив с марината. Чета интересни любопитни факти за историята на острова и за конкретното фортификационно съоръжение.

Фортът бил построен, за да предпазва населението на острова от непрекъснатите каперски набези. Нападенията на пирати започнали непосредствено след заселването на острова. Каперите били пирати, упълномощени от дадена държава да нападат кораби на други държави срещу дял от плячката. Каперството представлявало легитимен начин да се води търговска и политическа война срещу дадена държава без да й се обявява официално война. Островът бил нападан от кастилски, френски, британски и алжирски капери, но няма исторически сведения да е бил обект на атака от обикновени пирати, работещи за себе си.

Чак сега си отговарям, защо градчето Вила до Порто има толкова необичайно разположение и продълговата форма върху картата. Чета, че навремето градът трябвало да отговаря на 2 важни условия: да има защитен и удобен пристан за корабите и удобна и стратегическа отбранителна позиция. Вила до Порто притежава и двете. От една страна малкото заливче, разположено от южната страна на острова, представлява възможно най-удобният заслон за приставане на кораб. Градът граничи със залива само с единия си край, където се намирам и аз сега – форта Сао Брас – най уязвимата точка за нападенията откъм море, но и най-добре защитената, посредством 14-те си оръдия.

От друга страна градът е разположен върху продълговат рид с два дълбоки дола от двете си страни, които му осигуряват защита и по суша и възможност на населението да реагира и организира отбраната си в случай на нападение.

Шкиперската среща се провежда в стаята (залата) на администрацията  на марината. Организаторите са подредили столове в няколко редици, пуснали са прожекционен апарат и очакват екипажите. Прави ми впечатление с каква прилежност са разпечатали книжните материали, надписали са ги с името на яхтата и са ги подредили по бюрата – за всеки екипаж по комплект. Минаваш и си взимаш своите. Настроението е приповдигнато. Вече се познаваме доста добре помежду си, шегите и закачките вървят с пълна сила. В този дух с много тънък хумор и деликатност организаторите питат дали за този етап една от дамите във флотилията и част от екипаж – американката Ше – отново ще сменя яхтата си, защото това е последният момент, в който може да го стори. Всички избухват в смях. Очевидно не сме запознати с казуса, на скоро разбираме, че Ше вече на няколко пъти сменя лодката си, откакто флотилията е потеглила от Америка, като се присъединява към различни екипажи, защото за всеки етап си намира нов, да го наречем – приятел. Досещам се за кого става въпрос. Една много палава американка с усет за удоволствията в живота. Към момента я виждам да има отношения с единия от италианците – Фабио. Всеки път щом ги видя заедно се прегръщат, хихикат се и са видимо подпийнали.

Срещата за инструктаж отново е целенасочена и кратка. Освен това отново е имало yacht-crowling по яхтите, хората са в настроение и бързат да приключим по-бързо и отново да се върнат на купона.

Повечето от екипажите точно това и правят – запътват се към единствения останал в състезанието катамаран – LIMITLESS. Той е най-просторната яхта от флотилията. На него е било прекъснато партито преди срещата и сега партито продължава пак там. Разбирам, че Дидо отново не е пуснал „коледарите“ на нашата яхта. Откъм катамарана се вдига дрон във въздуха и хората се местят шеметно по палубата, за да махат на камерата и да се снимат. Крия се, за  да не започнат да ме канят да отида при тях. Доста са напреднали с купона, а не ми се занимава тепърва да ги догонвам. Не що все на догонване ми върви напоследък.

За 18:15 е обявено Fairwell Party на верандата на ресторанта. Отивам, защото ако се съобразявам с останалите съекипажници, ще изпусна нещо интересно. Дидо очевидно има някаква тайнствена  сила да предава скептичната си нагласа по отношение социалната част на програмата на ARC-a и на този наш нов екипаж. Те са се върнали току-що от обиколка на града, но не бързат въобще да отиват на партито.

Жълтите тениски са поръчали храна и вино на бюфет. Тук вече са се събрали всички екипажи, с изключение на нашия. Има и поканени местни представители на властта. Марк ни приветства и поздравява за това, че всички сме на линия, и че няма аварии. После думата е дадена на местните представители, които изказват благодарността си, че маршрутът на ARC Europe минава и през техния  остров. Радостни са, че могат да ни окажат  гостоприемство. Дават началото на неофициалната част.

Тук вече се появяват и съекипажниците ми. Може би за първи път от началото на регатата започваме толкова свободно да се омешваме и да си говорим по  групички с останалите екипажи. Безспорно нашият екипаж е желан събеседник по няколко причини: първо: съставът му непрекъснато се мени, второ: имаме добри резултати, трето: просто сме си готини. Хората идват  и се интересуват кои са новите членове, кой си е заминал и всъщност какъв е принципът на организация на екипажите на нашата лодка, защото не могат да му хванат края. Идва им малко странно, че на всеки етап имаме различен състав. За пореден път им разясняваме и те признават, че моделът ни е много интересен. Нашият екипаж е и единственият с повече на брой млади и приятни хора, които са просто приятели.

Залезът е повече от хубав и приятен. Преместили сме партито на верандата, докато е още светло. Едно голямо знаме на ARC Еurope се прехвърля от човек на човек и всеки пише послание с маркер върху него. Явно е традиция, която организаторите спазват. Всички са предразположени към разговор и запознанства. Някак се чудя, защо по-рано не се умешахме с другите екипажи, с тези хубави хора!

На  опашката за вино съм. Пред мен дамата е с голи рамене и забелязвам на едното от тях татуировка на съзвездие Голяма мечка. Заговарям жената и когато тя се обръща, с изненада откривам, че това  е американката Ше. Само след няколко разменени думи ми става ясно, че една от целите на въпросния татус е да провокираименно този разговор за съзвездия и не само. Ше е подготвена и очевидно много пъти са я заговаряли по този начин. Тя е видимо в настроение. Все си мислех, че съм опитен мъж, но съм в шок как в рамките на няколко минути тази жена сменя няколко настроения и нагласи. Първите й думи са шокиращо предизвикателни, директни и ориентирани към флирт. Това не ме изненадва много, тъй като и друг път съм го наблюдавал у представителки на тази националност. След като вижда моментното ми стъписване и резервираност към предложението й, очевидно почувствала се уязвена, преминава в тотална, агресивна атака, като поставя под съмнение дали съм мъжкар или не. Възможно най-деликатно й казвам, че нямам интерес и се опитвам да променя темата.  Тя не сменя темата, но рязко променя отношението си за трети път и с възможно най- съжаляващия и тъжен глас, готова да се разплаче всеки момент, пита: 

  • Am I rude? – като търси ласка и успокоение.

Обяснявам, че всичко е наред. И двамата си вземаме по чаша вино, казваме си наздраве и аз побързвам да си намеря друга компания. Щура работа!

Запознавам се със собственика на катамарана – също американец на име Нийл. Историята е банална, просто на него и жена му им идва до гуша един ден от всичко, продават къщата  и купуват LIMITLESS. Нямат  много опит във ветроходството, но притежанието на яхтата започва да ги учи. Така решават да участват в ARC Europe като сравнително защитена среда за прекосяване на Атлантика и да прекарат лятото в Европа. Взимат със себе си приятелско семейство, с чиято щерка Карълайн – много възпитано момичи – ние вече се запознахме на OCEANIS.

С хората от нашия екипаж постепенно завладяваме място след място на една от централните маси на верандата на бара, докато накрая всички се обзавеждаме със седящи места. Отделните разговори по двойки се трансформират в един групов, общ разговор. До мен сядат и Ше, и Аманда, а покрай тях ни наобикалят и останалите веселяци от екипажите. Виното за свободна консумация от бюфета е свършило. Може би точно затова жените сядат до нас, за да ги черпим с нашето. Купувам допълнително бяло Азорско вино, няма как. Нерадостна е нашата мъжка съдба! Запознавам се и разговарям и с другата датчанка – Лор – от екипажа на AMANDA. Към нас се присъединява и Жига. Мракът настъпва неусетно, разговорите и смехът стават все по –силни. По нищо не личи, че утре сутрин е стартът на третия етап на ARC Europe, и че тези подпийнали хора утре ще се впуснат в надпревара едни с други в продължение на няколко денонощия.

С огромни усилия си налагам да не се отпускам и да не прекалявам с чашката, защото искам утре да съм в кондиция за старта. Хрумва ми пъклена мисъл да напием Жига – шкипера на NIKA. Карам момичетата да вдигат наздравици с него. Планът ми е разкрит още в зародиш. Нико – мексиканеца – подканва нашите момичета – Маргото и Мимето да го последват и да ходят някъде. С едното око съм на масата, с другото гледам развоя на ситуацията – ако трябва да се намесвам. Тримата се изгубват в нощта. Явно няма нужда от мен. Действията им не остават незабелязани и за останалите. Трева? О, не, без мен!

В този момент до нас доближава румения Роман и с много ентусиазиран и дяволит глас ни кани на яхтата си NIKA, където партито ще продължи. Логично се обръщам да видя реакцията на Жига, защото за него казаното от Роман означава: „отивай и приготвяй яхтата за парти“. Жига изтрезнява за секунда и цялата жизненост и удоволствие изчезват от лицето му. Съкрушен е. Ситуацията е комична. Избухваме в смях, защото вече познаваме Жига достатъчно, а от неговите разкази – задочно сме опознали и собствениците на яхтата. Много повече се асоциираме с него и неговата роля на яхтата, отколкото с тази на Роман и Аленка. Няма как да не му симпатизираме и съчувстваме, защото това означава да си легне най-късно от всички ни, след като и последният гостенин на яхтата си тръгне. След това трябва да разтребва и чисти яхтата,  да спи само няколко часа, след което утре сутрин да направи отличен старт и да е в кондиция за решителна битка с нас в продължение на няколко денонощия.

Когато отиваме към NIKA, оттам вече дъни ABBA. Скачаме и ние на дансинга, така де – на палубата. Роман е в стихията си – словенският марш отново е лайт-мотив. Очевидно ухажва дамата от английската яхта MAD MONKEYS, а мъжът й няма много полезни ходове, ухажва и танцува с неговата жена – Аленка. Когато си почива, разговарям с англичанина. Те са семейство с голям син на 20 години. Любопитно ми е как синът им на тези години се е навил да пътешества с родителите си, не му ли е скучно. Бащата казва, че не го насилва, а му предоставя избор. Хвали много сина си за избора му на специалност в университета и т.н. Когато хората започнат много да хвалят децата си, бързо ме губят като събеседник. На масичката в кок-пита се отваря метакса и словенска палинка. Нищо добро не ни чака, нищо добро!

На яхтата се прибират Нико с нашите момичета. Не са ходили да пушат, а са се качили в града, където е имало поредно градско тържество с музика и танци на площада. Разказват въодушевено за видяното.

До яхтата идва възрастна двойка с чашка в ръка. Не са от флотилията и се втурвам да ги посрещна. Оказват се германци от съседната яхта. Понеже не могат да заспят от силната музика, избрали по-доброто решение – вместо да ни направят забележка за шума, да се присъединят към купона. Ето такава я харесвам ветроходната общност! Насочвам ги към домакините. Роман е двойно по-щастлив, че партито му е уважено и от странични екипажи.

Някъде по това време от тъмното на понтона се материализира Дидо – духът на разума -и ни прави дискретен знак да се изнизваме. Не сме имали уговорка да си тръгваме всички заедно, но никой не роптае и като германски състезателен отбор на олимпиада си обуваме чинно обувчиците, един по един напускаме незабелязано партито и се прибираме хрисимо на OCEANIS. И слава Богу! 

8. Етап 3. Азорски острови – Португалия на регата ARC Europe

8 юни 2019

Денят на старта на третия етап от ARC Europe. Готови сме! Утрото е свежо, а вятърът предвещава интересен старт. Събота е. И този път се разминахме с петъка като ден за тръгване. По стар морски обичай никой капитан не тръгва на плаване в петък. Дали нарочно или случайно до този момент никой от стартовете ни не съвпадна с петъчния ден. В днешно време туристическите чартърни яхти също се ангажират в събота, но тук причините са по-прагматични и едва ли са свързани с моряшкото суеверие.

Снощи сме уцелили ваксата. Тръгнахме си точно навреме, за да имаме усещане за прекарана хубава вечер, но и да сме с всичкия си тази сутрин. Отправям се към тоалетната на сушата и попадам по пътя на хора, които не могат да кажат същото. Онези моменти, в които  се засичаме на път за банята и тоалетната. Някои ги подминавам с едно „morning“, но други като италианеца Фабио – не мога. Много е социален и приказката с него винаги върви, независимо от времето, мястото, обстоятелствата, познава се с хората или не. Просто ги заговаря, а тема винаги се намира. Решавам да се пошегувам с него по въпроса. Отговаря, че е тръгнал към тоалетната отпреди час и още не е стигнал. На всяко разклонение на понтона среща някого и удрят лаф-моабет. Решавам да му помогна в тази мисия и му пожелавам успех на него и яхтата им. Той благодари и на изпроводяк казва дълбокомислено: „It is nice to party but to sail is better!“. И ми прави деня с това казване. Следващите хора, които засичам, също ги поздравявам и им пожелавам да имат още един незабравим етап.

Във въздуха се усеща вълнение от предстоящия старт. Абсолютно съм наясно, че хората, с които делим тази емоция от другите екипажи, не са случайни. Всички те имат своята връзка с морето и ветрилата, и ако приятното изкарване на сушата за тях е от значение, то емоцията да управляват яхтата си във водата и да се наслаждават на това, което им поднася то, е основната причина да са тук. Пожеланията, които разменяме, докато мием зъби и трием лице с кърпи в банята, са основно „safe passage“. Ясно е обаче, че всеки се е мобилизирал и иска да стигне до Европа, колкото се може по-бързо и преди другите. Тази нагласа обаче е обогатена от споделената вчерашна вечер, от майтапите и занасянията, от новите приятелства. У всекиго има и едно ново желание – да се представиш по-добре и да се докажеш и пред тези нови хора и приятели, за да бъде веселието след приключването на регатата още по-приятно. Пък и колкото по-бързо стигнеш, толкова повече време за разходки и купон ще имаш в Лагош.

Със Стефото подготвяме code O-то, защото очакваме да го ползваме. Преглеждаме брасите и берберите.

Сбогуваме се с Мимето. Тя остава на острова. Има още една нощ в хостел в покрайнините на градчето и утре лети за Португалия. Там отива при приятели, за да карат сърф. Занася си багажа към хостела и пак идва при нас. Хостелът бил с басейн, а едната му цяла страна граничи с полето, баира и  морето. Казва ни чао и си тръгва. Не иска да остава до последно и да ни развързва въжетата. Приема раздялата с нас тежко. Не желае да изпада в ролята на човека, оставащ сам на острова, вместо да заминава с нас. Предпочита тя да си тръгне първа, а ние да махаме след нея.

 От релинга, където съм застанал, й цитирам Пол Гимар – авторът на книгата „Империята на моретата“, която чета в момента: „Този, който става свидетел на отплаването на една яхта, не печели нищо“. Така е и тя изживява същото чувство. Гузен съм, че не й оставих книгата, а ме молеше много. Едно, че ми предстоеше тепърва да си преписвам всички онези моменти, които си бях отбелязал и второ, защото просто не искам книгата да напуска мястото си в библиотеката на OCEANIS. На Дидо му е слаб ангела и щеше да й я даде, но без тази книга яхтата няма да е същата. Подобни книги имат същата сила и значение за една яхта, каквато мощите на светец за дадена църква или град, където се пазят. Ако следите на книгата се изгубят, как тя ще афектира следващия моряк, който се качи на борда и не попадне на нея. Ако някой я беше взел назаем преди мен, дали аз щях да я намеря и прочета? Не, книгата трябва да стои на борда, тя има определена и важна роля, която трябва да изпълнява, там е нейното място!

Откъс от Пол Гимар

Не можем да се  отдадем дълго на  настроението по сбогуване с Мимето, защото си имаме работа за довършване.

Двигателят на OCEANIS започва да мърка. Яхтата излиза елегантно от тясната марина. Готвим всичко за ляв халс. Горе –долу всички лодки излизаме по едно и също време и започваме да следим съдийската лодка с поглед. Къде и кога ще се позиционира и ще даде сигнал за пет минути до старта. Тези минути преди старта винаги са изпълнени с напрежение. Много неща трябва да направиш в рамките на малко време. Като започнем с това да установиш откъде духа истинският вятър и колко силно, за колко време при този вятър изминаваш единица разстояние, за да си направиш сметка в кой момент да се изстреляш и от коя позиция. В същото време да следиш какво правят преките ти конкуренти. На свой ред трябва всеки да си е на мястото, да знае какво се очаква от него и да изпълни най-добре своята част от работата по управлението на лодката, така както шкиперът би желал, за да му се изпълни плана по стартирането.

На нашата лодка е ясно, че Дидо си следи за първата част от споменатите неща и никой от останалия екипаж няма очакване от него да се иска мнение или съвет. Ясно е обаче, че не се впрягаме дотолкова, че всеки да има предварително разпределена роля, не сме фиксирали позиции спрямо пригодност и опит.

Някак спонтанно Илиан застава на щурвала, Маргото застава на „пианото“, Дидо притичва и на двата борда да гледа платната и да казва дали ние със Стефан да натягаме или отпускаме генуата на ляв или десен хлс, защото от кок-пита няма добра видимост.

Имам допълнителна лична задача да засичам по моя часовник обратното броене до старта. В същото време искам да заснема старта с „go pro“ камерата на главата ми и я мисля и нея. Предизвикателство за мен е как хем да следя с нея случващото се на яхтата, хем  това около нас, без да си въртя излишно главата, за да подсигуря някакви смислени кадри. Не мога да пропусна и да направя снимки с фотоапарата, което е  още едно допълнително разсейване. Дидо е наясно за важността, която отделям на заснемането на цялото плаване. Може видимо да ме осмива и подиграва, но е видно, че уважава отношението и желанието ми и гледа да се съобразява. Аз от своя страна съм наясно, че навярно лазя по нервите на Дидо като вместо да съм съсредоточен в карането на яхтата, се разсейвам със снимане. Гледам да не прекалявам излишно с тази дейност.

Стартовете на регати с дълги дистанции може да не са толкова клчови и важни, динамични като тези на ин-шортни гонки, но за мен, а предполагам и за Дидо, емоцията е същата. Стартът си е старт! Щом има процедура по стартиране, тя трябва да се изпълнява прецизно и ефективно, както бихме го направили, ако дистанцията е миля, пет, десет.

Петте минути са дадени. Следват няколко маневри за спечелване на благоприятна позиция, но още тук имаме пропуск. Илиан, който е зад щурвала, излишно много завърта срещу вятъра. Ясно е, че не познава яхтата и не си дава сметка, че веднъж загубила скорост, OCEANIS с цялата си тежест и обем, много трудно ускорява отново. Дидо се ядосва, но това е положението. В резултат OCEAN BLEW застава много близо до нас наветрено и малко по малко започва да ни задминава, като ние оставаме в сянката им и вятърът ни е мръсен. Това задминаване обаче става много бавно. Ние сме по-бързата лодка и ту настройваме платна, за да качим и евентуално да се откъснем от тях, ту решаваме, че няма да ни стигне ъгъла и пак отпускаме платната и падаме с идеята да минем зад тях. В същото време всички останали яхти, доста разредени, набират скорост и преднина на къде-къде по-чист вятър. Няма що, прецакахме старта!

В този момент поглеждам NIKA, която е стартирала след нас, но е набрала голяма скорост и се включва в надпреварата ни с OCEAN BLEW в непосредствена близост до нас на левия ни борд. Благодарение на това включване вниманието на англичаните е раздвоено и те се разсейват. Успяваме да се възползваме от смущението им и се откъсваме от тях.

Вдигаме code 0, но веднага след като излизаме от сянката на острова, се появяват пориви и преценяваме, че е по-добре да го свалим. Вятърът е 15 възела, но кренът при поривите е значителен. Свалянето не ни се получава гладко и уж намотаното около рифа ветрило е подхванато от вятъра и започва да се разгъва и прегъва. Фалът вече е отпуснат много, а платното все по-шляпащо. Изходът е да отпуснем платното рязко и да го събираме някак на ръка върху палубата и да го набутаме в чохъла. Губим много време с цялото това упражнение. Не мога да си представя как точно ще стане повторното отваряне на това смачкано на топка платно, но гледам за сега да не мисля за това.

За обяд правя спагети със сос от доматено пюре, моркови, чушки, лук и т.н.

Дълго време MAD MONKEY и OCEAN BLEW, та дори и AMANDA карат  близо до нас, което е смущаващо. Чак по залез започваме да губим зрителен контакт едни с други не само защото сме различно бързи, а и защото всеки от екипажите е хванал различен курс. Илиан и Маргото продължават да са в същите роли на щурвала и винча за грота. Аз щъкам по палубата да подсигурявам платната.

Няколко часа по-късно започва да се забелязва, а и тримата си признават, че им е лошо. Лошо! Ще има мъчещи се хора на борда. Някои от обедните порции спагети скоро се връщат в морето.

Дидо измисля схема на вахтите и я споделя с мен. Ще даваме вахти по двама души през 6 часа, както правихме и във втория етап. Разликата е, че на всеки 24 часа ще се ротираме, така че двойките няма да са постоянно едни и същи. Имаме пети човек в екипажа, който в рамките на денонощие  ще почива от вахти, но ще е дневален – ще има отговорност да готви и слага масата, да мие чинии, въобще – да се грижи за домакинството. Всеки от нас ще е дневален един ден, тъй като сме петима и очакваме за 5 дни да достигнем Португалия. Схемата е съобразена така, че във всеки един момент Дидо или аз да сме на вахта или дневални.

Дидо слиза в каюткомпанията и скоро го виждам заспал. Така и не анонсира схемата пред останалите. Те са замаяни от морската болест и попреспиват където могат в кают-компанията и горе в кок-пита. Уж трябва да почивам в следващите часове, но трябва да проявя самоинициатива. Будя заспалите и ги събирам в кокпита. Представям им схемата и им разказвам кои са важните моменти при носенето на вахта и спазването на режим.

Вятърът е непостоянен. Движим се при  16 -22 възела на халф и бейдевинд. Острият курс определено не е този, при който имаме предимство пред конкурентите си. Следим на плотера как NIKA ни прави по 1.5 мили разлика на всеки час. Много е! Скоро и AIS-ът спира да ги засича, което означава че са на повече от 10-15 мили от нас.

На вахта са Илиян и Маргото. Тегаво мълчание. Лошо им е и гледам да не ги закачам и да не приказвам излишно. Сигурен съм, че всяка проява на активност, жизненост, опит за повдигане на духа от моя страна не само няма да им помогне, но ще засили усещането им, че са извън строя и ще ги накара и да се чувстват безполезни.   

Никога не съм изпитвал морска болест. Състоянието ми е съвсем чуждо. Имал съм веднъж зачатък на замайване, когато при едно заобикаляне на остров Кефалония от запад попаднахме на силен вятър и висока, кратка, хаотична вълна. Карахме само на двигател и яхтата ту вирваше нос, ту с трясък се строполяваше в падината между вълните. Слязох в каюткомпанията и се зачетох в пилота, къде най-близо мога да намеря заветно пристанище за подслон. Докато намеря подходящо, не бях усетил как съ се замаял. Тогава за първи път усетих някакво гадене.

За  сметка на това всеки сезон ставам свидетел на много случаи на морска болест при клиентите, с които плаваме, и знам до каква степен може да рухне един човек и да бъде смазан от болестта.   

На пук на състоянието на Маргото и Илиан, ситуацията изисква непрекъснато  рифоване и разрифоване с ходене до мачтата и връщане, както и непрекъснати корекции  и работа с шкотите.

Вечерта е суха. Има полумесец и повече видими звезди. Покрай лодката минава пасаж делфини.

9 юни 2019

Морскоболните уж казват, че се чувстват по-добре, но не точно. Илиан пак повръща. Заради неизменната посока на вятъра от север, в дясно на борд при кърмата се е обособил кът за повръщащите. Щом видим, че някой мълчаливо и припряно бърза нататък, олюлявайки се и със стиснати устни, гледаме да не му се пречкаме и му даваме предимство.

Отново виждаме акула или по-скоро гръбната и опашната й перки.

Маргото ни прави мюсли. Днес тя е дневална. Освен с приготвянето на закуска, иска да е от помощ и с други дейности, но и тя се мъчи много.

В края на сутрешната вахта слизам да приготвям обяд. Едно, защото за болните е немислимо да прекарват долу в кают-компанията толкова дълго време при тази клатеща се яхта и второ – доста е жестоко да изискваме от тях да ни готвят в момент, в който не могат да помиришат храна. Правя два омлета за Дидо и мен. Приготвям и 4 салати. Двама от болните ще се опитат да хапнат нещо различно от бисквитите, които гризат до момента. Общо взето липсва атмосфера на лодката. Направо и мен ме боли, като виждам как се мъчат Маргото, Илиан и Стефото. Когато не спят, повръщат. Още по-тежко е, че забавен човек като Илиан, поради състоянието си, не може да се вихри и да ни забавлява. Дори и в това си състояние не пропуска обаче да хвърли по някой лаф. Чета им репорта, който готвя да пращам на Силвето, за да го публикува на сайта. След като свършвам с четенето, традиционно събирам коментари и обратни връзки за редакция. Илиан мисли, мисли и най-накрая вяло отбелязва:

  • Може ли, когато изброяваш хората с морската болест да сложиш моето име в средата?
  • Защо?
  • Ей, така! Сложи го! Ако е в средата, няма да се запомни. При изреждане хората обикновено помнят или първото, или последното име.

Пак виждаме акула. Днес ни върви на акули!

Пия от „структурираната ракия“, донесена от Маргото. Някой нейн приятел с много умение е произвел тази чудесна течност  и с много любов е направил етикет, на който пише: „ракия от био ягоди, отгледани в подножието на белогладчишките скали по холистична технология с музика и структурирана вода“. Ето това се казва квантово земеделие! Как щях да я пия тази ракия, ако ягодите не бяха отглеждани на музика!

 От една страна лошо, че си нямам компания за ракийката, от друга добре, че нямам конкуренция за ограниченото количество, с което разполагаме. Стефото се престрашава и изпива една бира.

Дидо забелязва нещо тревожно по лодката. Подветрената ванта е много хлабава. Отивам да я разгледам. Не само е отхлабена, а направо е отпусната. Когато я разклатя, тя свободно се движи и разлюлява краспиците във всички посоки. Не съм виждал никога подобно нещо. Не мога да повярвам, че за втори път ригърите са си оставили ръцете – първият път на Карибите, а сега и на Азорите. Въобще не са балансирали натягането на вантите. Дидо и Стфото са на вахта и се захващат да натягат вантите. Аз отивам да спя.

Само след 2 часа сън се събуждам от познат, но непривичен за лодката звук  – работещ флекс. В първия момент се чудя къде съм. Във втория все още се чудя. В третия виждам през отворената врата на каютата, че Дидо реже някакво желязо. И флекс ли имало на тази яхта?! Ставам. Около Дидо хвърчат искри и мирише на цех за металообработка. Без да сваля очилата обяснява, че имаме прокъсана D1 ванта и се опитва да пригоди подсилващ елемент. Излизам вън на палубата и разглеждам вантата, но не различавам никакъв проблем. Връщам се да го питам къде да гледам, защото нищо не забелязвам. Как пък го е видял от палубата?

  • Това ми е работата – отвръща.

Не мога да се примиря и ми хрумва да извадя SONY-то. Фотоапаратът има 63 оптичен зум. Правя снимка и действително – вижда се, че една нишка от 19-те е скъсана. Дидо казва, че очевидно ригърите са пренатегнали левите ванти. При положение, че 24 часа вече караме на ляв халс със сериозен вятър, дясната ванта се е отпуснала, а пренатегнатата лява започва да обира всяко разтрисане и поклащане на мачтата, в следствие посрещане на вълна, и започва да се къса в слабите точки. Въпрос на време е да се скъсат и останалите нишки една по една. При това положение не можем да продължим да плаваме в състезателно темпо, ако не направим нещо.

Изумен съм. Първо, че Дидо си познава лодката толкова добре, че знае какво да очаква. Второ, че виждайки проблема с отпуснатите ванти, е анализирал какви следствия може да има това върху поведението на мачтата и обратната противоположна ванта. Предполагам това го е накарало да се взира обстойно във всеки сантиметър от наветрената ванта, докато открие скъсаната нишка. Като късоглед, не мога да не се възхитя на зрението на Дидо, който вижда прокъсана нишка на 5 м височина при движение на яхтата. И не на последно място съм изключително приятно изненадан, че на яхтата има резервни парчета от ванти, има работещ флекс, а сега Дидо търси и крокодилчета из яхтата и на всичкото отгоре очаква да открие такива. Облепвам краищата на своеобразния „байпас“ (както го нарекох) с дък-тейп. Идеята е да насложим отрязаното парче върху прокъсалата се ванта, като го захванем с крокодилчета. Така „байпаса“ би трябвало да поеме част от напрежението върху вантата и да не позволява допълнително прокъсване.

Щастлив съм, че намираме всичко необходимо като материали за ремонта. Обнадежден съм, че ще можем да продължим в същото темпо и няма да се отказваме от регатата, за да щадим вантата. Дано „байпасът“ се натовари и сработи!

Питам Дидо в кой момент да сваляме платната, за да се качва на мачтата. Той отговаря , че не иска да губим време в сваляне и прибиране на ветрила. Ще се качи до D1 вантата както сме на ход и на ляв халс, за да не губим вятъра. Планът е да се качи на вантата и да захване „байпаса“ с крокодилчетата, докато вантата е в подветрена и отпусната позиция. После ще ни даде знак да направим поворот оверщаг. Ето ти и предизвикателство! При 15 възела вятър ще правим поворот с люлеещият се Дидо на мачтата.

Дидо взима всичко необходимо и го вдигаме до D1 вантата. Извършва подготовката по слагането на байпаса. От момента на събуждането ми до качването на Дидо на мачтата и за миг не намаляме скоростта. Ясно ни е, че с правенето на поворот обратно в посока към Азорите, ще загубим ценно време. Ние в кокпита се мобилизираме да направим максимално безопасно и бързо двата поворота, които следват, а съм сигурен, че Дидо ще бъде максимално концентриран да не изпусне някой инструмент или крокодилче отгоре и ще натегне байпаса възможно най-бързо.

Действаме като механици в пит-стоп на болид от Формула 1. По-мое мнение се справяме отлично с този спонтанен ремонт. Правим приблизително 2 мили допълнително разстояние в точно противоположна посока на желаната, губим малко височина спрямо вятъра и около 15-20 мин време. Дидо е цял, OKEANIS е подсилен, платната са пълни, а ние сме превъзбудени и доволни.

Дидо слиза от мачтата с усмивка. Явно е доволен от постигнатото. Разказва вица за 3 жени, които говорят за съпрузите си. Първата казва, че мъжът й е монтьор. Всеки ден като се върне от работа, мъжът й лежи под колата и я ремонтира. Втората казва, че мъжът й е електротехник. Крушка да изгори, бушон да се смени – мъжът й е на линия. А третата признава, че мъжът й е капитан на кораб. Всяка вечер я посреща с „Жена, сипи едно кафе и ми го изнеси на терасата“. Ето такъв е животът на капитана!…Дали!?

При последните два сеанса, организаторите не ни пускат никаква информация за позициите на яхтите от флотилията, което започва да ни тормози. По принцип трябва да го правят на 4 часа. Пиша  на майка ми мейл с молба да прати информация. Изненадващо майка ми, която като всяка майка бе резервирана към заминаването ми и начинанието, в което се включвам, изведнъж се превърна в страстен фен на ARC Europe и представянето на OCEANIS. Вече няма „как си, добре ли си?“, вместо това първите й думи са: „стегнете се, изоставате от NIKA!“. Всички съобщения до нея обаче напоследък по незнайна причина ми ги вкарва в trash.

Дидо също пише до жена си, но и Мери не отговаря. В информационно затъмнение сме.

Дидо и Стефото разказват, че докато съм спял следобеда, на масата в кокпита кацнало видимо много изморено птиче. Стояло там 10-тина минути, а те не смеели да мръднат, за да не го уплашат.

Птиците в океана са навсякъде. Колкото и странно да е. Някои от тях наистина прелитат огромни пространства. Други просто плават заедно с рибарските кораби. Забележително е, че птици като крайбрежните бекаси, буревестниците и албатросите могат да прелитат  без прекъсване около 5-6 хиляди морски мили, което е напълно достатъчно да прекосяват цели океани.

Започвам да чета нова книга от библиотеката на OCEANIS. Една от библиите в литературата за ветроходните постижения в самотното обикаляне на света: „Света, който ни принадлежи“ на Нокс Джонсън.

Към 19:00 вятърът пада до 13 възела и правим скорост т 6,5 възела. Отдавна нямам притеснения да подготвям code 0 за вдигане, но след като го прибрахме на смачкана топка последния път, имам опасения, че може вдигането да не премине гладко и ще се оплете яката. Подозренията ми са наполовина основателни. Ветрилото се вдига на сутиен и се налага Стефото да отпуска фала, а Дидо  притичва и се опитва с ръка да го размотае. Със задружни усилия платното поема въздух и припуква с онзи характерен приятен звук.

Забелязвам на хоризонта някакъв обект, който започва да се уголемява. Плотът малчи – AIS-ът не разпознава никакъв морски съд. Странно! Изглежда да е кораб. Викам Дидо и заедно се взираме в морския съд. През бинокъла изглежда да е рибарско корабче около 15-20 метра на дължина. Приближава към нас остро дясно на борд и курсовете ни видимо се пресичат. Забелязвам, че Дидо има готовност да ги предупреди по VHF радиото. В този момент забелязваме, че от ляво на борд също се появява кораб с подобна големина. Него също го няма на чарт-плота. И той се приближава по нашия курс. Скоро става ясно, че двата кораба явно имат уговорка да се срещнат и приближат максимално един до друг. Маневрата се извършва ляво на нашия борд и буквално на 150 – 200 м от нас. Радиото мълчи през цялото време. Мислим си, ако беше нощно време, каква би била вероятността да не ги забележим и да стане беля!

Залез няма. За вечеря сготвям вкусни печени картофи. Вече всички ядат. Тримата се пооправят, но спят много. Маргото се опитва да е в помощ с каквото може. Стефото – също, но в следващия момент пак повръща. Хуморът пак се завръща. Обект на смях и вицове е кюшето за повръщане.

Всеки ден преди да се мръкне събираме кордата, която влачим, ако реши Нептун да ни дари с риба. Този път не само нямаме късмет, но и нещо е откъснало куката с гуменото октоподче, което служи за стръв.

На вахта сме с Илиан от 20:00 до 2:00. Наслаждаваме се на ескорт делфини по мръкнало. Магическа картина. Сам не знам, как ги усетих, защото полумесецът не дава достатъчно светлина, но плават с нас буквално на 2-3 метра от яхтата. Приятно е да усещаш, че си имаме компания в тяхно лице.

Някъде към 20:30 най-накрая получаваме информация за движението на яхтите около нас. Нашият добър приятел Владо Михайловски е успял да пробие информационния  мрак и ни пише, че NIKA e на 40 м.м. пред нас, а OYSTER BLEW на 17 зад нас. Следва AMANDA.

Яхтата се движи като по добре смазани релси. Навярно свиквам с всяко нейно движение.За първи път усещам хода й толкова гладък. Да, вярно че вълните стихнаха, вятърът падна. Code 0-то си върши своята блага работа, но нито се чува плясък на вода, нито се усеща поклащане. А поддържаме скорост 8,8 възела.

Вахтата преминава отлично с изключение на последните 50 минути, когато вятърът съвсем умира. Кретаме с 4-5 възела. Пробвам разни настройки на ветрилата, но не мога да извлека повече. Не се стърпявам и будя Дидо 15 минути преди неговата вахта и му обяснявам. Той скача и само след миг ориентиране започва да се ядосва, че ветрилата са пренатегнати, а вятърът ни идва на  120 градуса. Вярно, че за проклетия миг по-рано вятърът е завъртял , но не му се обяснявам. И с просто око се вижда, че след като той отпуска платната, яхтата  започва да прави едни 6-7 възела скорост. Става ми тъпо, че ми е убягнало, но не мога да се сдухам от  подобно нещо. Само мога да  се радвам, че всичко това ми се случва, и че се уча.

10 юни 2019

Събуждам се час и половина преди моята вахта от шума на настройване на ветрила. Знам, че на вахта са Дидо и Стефан и по шума  се ориентирам, че прибират Code Zero – то. Чудя  се дали да стана да им помогна. Решавам да се кача горе без да се обличам, за да проверя дали имат нужда от помощ. Ветрилото е свалено, Маргото също е станала и и се е включила в прибирането. Пред мен в подобни случаи стои въпросът дали да ставам да помагам или ще е по-смислено и полезно за целия ни екип да продължа да спя, за да съм отпочинал за моята вахта.

Стефото прави макарони. Тримата с морска болест изглеждат къде-къде по-добре. Обсъждаме и се суетим около новините, получени от Владо Михайловски и Силвето относно позициите на яхтите. NIKA не ни е направила голяма разлика, приблизително 4-5 мили от последния бюлетин. OYSTER BLUE и MAD MONKEY са на по 35- 40 мили след нас. Приказваме си. Стефото е дневален. По време на вахтата искам да почета малко, но все не успявам и времето не стига. Неусетно става  време за обяд. Стефото приготвя ризото с туна. Правя салата – зеле, моркови и краставици. Кренът е забележителен, но дотолкова съм му свикнал, че съм станал факир в кухнята.

Маргото пропуска да заключи чекмеджето с приборите, то се изстрелва със страшна сила в противоположния край на кают-компанията и вилици и ножове се разхвърчат около капитанската маса. Ако не си си изградил навик, да се уверяваш, че закопчалката на чекмеджето държи, резултатът неминуемо е един и същ – всичко е пръснато на земята. Стефото иска да е полезен като дневален и готвач, но на мен ми е приятно да се занимавам с кухнята и държа да приготвя салатата. Налага се Дидо да го разубеди да ме остави да се вихря.

Допиваме всичката ракия (структурираната). Слушаме музика. Готино е. Тези моменти са най-истинските!

След обяда възнамерявам да пиша репорт, обаче ми се спи и лягам. Събуждам се около 17:00 от настройка на ветрила. Кренът става още по-силен. Вятърът стига до 25 възела. Дидо и Маргото рифоват до дупка грота, и генуата. До времето за вечеря пиша репорт. Зяпаме с Дидо прогнозата и се чудим дали NIKA ще се „надене“ на „дупка“ във ветровата зона. Дидо изразява притеснението си от силния крен и това, че натоварваме снадката на прокъсаната ванта. В същото време обаче състезателят в него не му дава карт-бланш да рифова още генуата. Оставяме я на втори риф.

Правя салата домати и краставици и супа от останалия от обяд ориз с лук.

След вечерята изчитам подготвения текст за репорт пред останалите. Май им харесва. Дидо прави редакция относно проблема с вантите, като смекчава поразиите на ригърите. Илиан пък настоява  да добавя, че той само се е преструвал предишните дни, че му е лошо и повръща. Въобще личи едно желание тази страница от случилото се на трима им – с морската болест – да бъде откъсната, забравена, къде на майтап, къде на истина.

Една от хубавите нощни вахти, ако мога да нарека така вахтата от 20:00 до 02:00. Лежа на пейката и си водя дневника. Илиан е зад щурвала. Една от онези вечери, в които наблюдаваш всичко, което ти се изпречи пред очите дълго, докато започваш да виждаш през нещата и отвъд тях. Луната, облаците, отражението на лунната светлина в морето, очертанията на двата щурвала, биминито, Илиан, загърнат в качулката на щормачката си…всичко това навява асоциация за корица на албум на IRON MAIDEN от едно време.

В книгата си „Империята на моретата“ Пол Гимар казва, че има една „раса“ мореплаватели, които никога не пристигат окончателно, никога не се завръщат. На 330 морски мили преди португалския бряг, аз знам, че една част от мен никога няма да се върне там, откъдето тръгна, никога няма да се върне на сушата.
OCEANIS продължава пътя си така, както може и така както искаме от нея. А вярвам всеки от нас иска много от яхтата и от себе си, за да пристигнем максимално бързо.

Тази вахта се превръща в една от любимите ми и най-запомняща се като каране на лодката. Но не като въртене на щурвала, а като концепция и идея за това, как да настроя платната, кога да го направя, взимам решения и ги реализирам. Нищо, че правя и две грешки. До 00:00 всичко върви добре, но след това  вятърът отслабва. Хубаво, че взимам смело решение да разрифовам, но лошото е, че се презастраховам и чакам близо 20 мин. докато се убедя, че не е моментен спад на иначе силния вятър. А 20 минути са си много време, когато си могъл да караш с 2 възела по-бързо. Първо разрифовам първи риф на генуата, а после и втория риф на грота. Веднага качваме скорост и подкарваме с предишното темпо.

Добре вървим. Доволен съм. Как ли се справят другите яхти? Кой ли е на вахта точно в този момент при останалите екипажи? Дали се взираме в морето в един и същ момент и гледаме едни и същи звезди? Играл съм си да правя анализ на резултатите на NIKA и мисля, че лесно мога да отгатна кога Жига е на вахта и кога спи.

Какво ли правят момчетата и момичетата от AMANDA? Забравих да ги питам как са им разпределени вахтите? Дали им е по-забавно от това, че са шестима или по-скоро вече ги изнервя? Впечатлен съм от старта им и от представянето им в този последен етап. След като се поопознахме с тях на Света Мария, а и с останалите екипажи, вярвам, че всички имаме един допълнителен стимул да се справяме по-добре и той е да покажем на новите си познати, че ни бива. Или дори още един допълнителен мотив – да стигнем всички по-бързо, за да имаме време да купонясваме повече в Лагош.

Как ли се справят яхтите с двучленен екипаж? Примерно Мат и Тери от LEANDER. Тери е пълен новак, яхтата им бе последна по реално време в  етапа до Фаял. Самият аз се изкушавам да мисля за самотно плаване, но след тази регата ще знам колко по-трудно може да бъде едно такова предизвикателство…което още повече ме привлича!

Летим като търговски клипер едно време, каран от дързък и амбициозен капитан. Били са времена, когато големите и силните търговци на пазара са били тези, които са ползвали най-бързите клипери. Максимата „времето е пари“ е била оправдавана ежедневно. За нас слава богу, времето не е пари и трюмовете ни не са пълни с подправки или чай, но участваме в игра, в която времето продължава да е от ключово значение.

Светвам палубната светлина за момент, което ми помага да видя формата на ветрилата. Натягам ги леко. Поглеждам индикаторите и гася. Мислите ми пак скачат в пространствено – времевите аспекти на плаването. Сещам се за изповедта на един туарег от пустинните пясъци на Сахара. Място тотално противоположно по географски характер на това, където сме. Сушата срещу влагата и водата. В разговор със забързания европеец туарегът казва: „Вие имате часовници, а ние тук имаме време“. Къде сме ние тогава в това уравнение? Поглеждам през борда към океана. Той е моята пустиня, но пустиня в смисъл на дом, свобода, необят, както са за туарега пясъците. В същото време следя индикатори, гледам часовник и скоростомер – все инструменти, свързани с отмерването на времето. Но не го правя за печалба, както капитана на клипера, а по собствен избор, който ми носи усещането на туарега, че съм част от времето и то е в мен.

Докато си мисля, допускам втора грешка – гротът определено е пренатегнат и автопилотът се мъчи.

Трийсет минути преди вахтата му, Дидо се появява от каюткомпанията и с неговата много характерна за такива  случаи жална, но и укорна интонация, която лично мен ме кара да се чувствам много виновен, пита спокойно:

  • Защо мъчиш автопилота?

Знам, че го мъча. Установих го миг преди Дидо да се покаже, но иди се обяснявай след дъжд качулка! Мисля че в този момент правя откритието и нещо повече – изпитвам го на практика и направо го усетих с кожата си – как мога да разбера дали ветрилата са оптимално настроени, следейки индикатора за позицията на руля. Ако съм пренатегнал ветрилата,  яхтата от самосебе си се опитва да качва и иска да променя курса си. Автопилотът обаче си има зададен курс и той е противоположен на този, на който яхтата тенденционно завива. Машината започва да се съпротивлява и да позиционира перото на руля във все по-завиващо положение, за да компенсира отклонението. Ветрилата насочват яхтата към вятъра, защото аеродинамичните процеси така повеляват, рулят завива в срещуположната посока, защото аз така съм му повелил и в оформилата се битка и напрежение, перото на руля в новото положение оказва по-голямо съпротивление и яхтата се спъва и движи по-бавно.

Докато си лягам в каютата премислям грешките и си разигравам неколкократно ситуациите. Изпитвам разочарование, че съм сгрешил, но изпитвам и радост, че нещата са толкова прости, само искат да плаваш, да плаваш и да плаваш, за да ги усетиш, разбереш и приложиш по правилен начин следващия път.

11 юни 2019

Днес Илиан е дневален. Още със ставането заявява на всеослушание, че днес храна няма да се готви, не за друго, а за да поддържаме стегната фигура. Смеем се и оценявам, колко е хубаво всички да са здрави, за да се поддържа висок дух и приятна атмосфера на яхтата. Настроението идва от само себе си, защото всичко случващо се около нас предразполага да сме щастливи. Илиан ми прави мюсли с мляко. Разубедихме го, че физическата ни форма е добра и без да прибягваме до насилствени диети.

Дидо обяснява, че довечера вятърът ще завърти и ще се наложи да караме на ръка. Приканва ме да хващам руля отсега, за да свиквам. Запретвам ръкави. Приятно е! Усещаш игривостта на лодката, усещаш свободата.  С пълно щормово облекло съм, защото от сутринта кренът е жесток и вълните се разбиват в лодката с плясък, който посипва пръски из целия кок-пит. Карам над 2 часа без прекъсване и дори не усещам колко време е минало. Стефото, с когото съм на вахта, не смее да се престраши и да кара при това време и тези условия и нямам смяна. Не ми и трябва. Дидо моли Илианката, въпреки че е дневален, да се редува с мен на щурвала.

Около 12:00 на обяд всички сме будни. Вятърът се вдига. Появяват се мощни пориви и още по-напористи вълни. Илиански прави салата зеле и моркови, а Дидо – омлет. Едва – едва успяваме да мушнем нещо в устите. При този крен и клатене тази дейност се оказва особено предизвикателна. Задържам се по-дълго на руля и не успявам да хапна. Просто не ми остава време. Трябва да приберем генуата и да отворим стей-сейла. Шкотът му обаче се е усукал и не може да се опъне. Платното шляпа и се насуква още повече от вятъра. Щраквам се с карабинера за джаклайн-а и хуквам по подветрения борд напред към платното. Бордът откровено си е във водата през голяма част от времето. Яхтата скача по вълните и при всяко приземяване заорава дълбоко под водата. Окъпвам се както никога до този момент. Опитвам се да разсуча шкота докато е натегнат, но без резултат. Явно трябва момчетата да ми отпуснат още повече, нищо че за известно време ветрилото ще шляпа страховито.

В този момент ми се струва, че чувам гласа на Стефото. С периферното зрение го виждам да сочи нещо зад мен и да вика. От шума на океана около мен не чувам нищо. Започвам да проследявам шкотите, гледам платното, но не забелязвам нищо, което да е причина да ми сигнализира за нещо. И така докато не поглеждам зад себе си, където обикновено лежи чохъла на Code Zero –то. Чохълът принципно е вързан с прусеци за релинга на десния борд. Поради големия крен и фактът, че въпросният десен борд сега е подветрен и в голяма част от времето се облива от вълни и е под вода, прусеците са се развързали и чохълът постепенно се изсулва през борда с все платното вътре в него. Хвърлям се трупешката върху чохъла и се опитвам да изтегля изсуления му във водата край обратно на борда. Никакъв шанс! Платното и без да е напоено с вода е достатъчно тежко, пък камо ли сега, когато течението го тегли.

Притискам се с цялата си тежест върху чохъла, защото виждам колко упорито Нептун иска да ни вземе code zero-то. Не можем да се чуем от развълнуваното море и със знаци обяснявам на останалите, че няма да се справя сам. В този момент виждам как от чохъла, който е наполовина във водата, платното започва да излиза като усукана бяла плитка на фона на разбунтуваната вода. От кок-пита дотичват Маргото и Стефото и също се вкопчват в „изтичащото“ във водата платно. Запираме се и тримата в релинга и се опитваме да приберем платното обратно, без да изпаднем от борда или платното да ни издърпа във водата. Очевидно постигаме крехък паритет – на нас не ни достигат сили да върнем платното на борда, но и развълнуваният океан не може да го отскубне от нас. Дидо крещи от кок-пита да отворя предния люк, да хвана някой край на платното и да започна да го тъпча там. Не реагирам, защото усещам, че ако пусна платното ще наруша крехкия баланс и стихията отново ще вземе надмощие. Освен това никаква част от разгърнатата площ на платното не мога да разпозная като край.

Дидо усеща тази работа, превключва на автопилот и притичва да подготви люка лично. Борим се с платното като с някаква огромна анаконда. Лежа с цялата си тежест върху борда и палубата, затиснал платното под мен. Стефан и Маргото на пресекулки измъкват другия край от водата, изчакват да се оттече и олекне, аз прибутвам осигурения аванс към Дидо и той го натъпква през отворения люк на предната каюта. Междувременно трябва да провираме платното измежду релинга, защото се е оплело около него и осигурителните ни въжета. Всичко е едно кълбо от платно, чохъл, ленти, шкоти. Налага се да разкачаме със Стефан осигурителните си въжета и да разплитаме кълбото.

Положението е овладяно. Вече и с Дидо на наша страна отбелязваме надмощие. Става ясно, че няма да си дадем code zero –то. По-голямата част от платното е на сигурно в предната каюта. По-мокър не съм бил през цялата регата. Отвън съм мокър от океанската вода, а от вътре – от пот. Останалите се прибират към кок-пита. Аз оставам да се преборя с усукания шкот на стей-сейла.

Дидо прави всичко възможно да осигури такива настройки на ветрилата, че лодката да тръгне отново, да хване добър ритъм и да правим скорост. Времето е много непостоянно, вятърът се сменя и е трудно да намериш дълготрайно решение.

Когато слизам в кают-компанията се усещам изпомпан и изморен. Няма – няма току се случи да завърша по този начин вахтата си. Сипвам си една ракия за отпускане и дояждам яденето си. Чудя се как се справяш, ако си сам на яхтата и имаш ситуация като тази. Или, не дай си боже, няколко една след друга.

Часът е 14:30. Вахтата ни свършва. Правя видео с go-pro-то. Стефото отива да ляга. Дидо ме подканя да ходя да почивам и аз. Провиква се, че вахтите оттук-нататък стават по 4 часа. Значи нашата следваща със Стефан се изтегля с 2 часа по-рано –  от 18:00. Бегом да спим! Имаме 3 часа и половина на разположение! Лека нощ!

Събуждам се от стенания, идващи от кают-компанията. Спя с отворена врата на каютата и разпознавам гласа на Маргото. Рипвам от леглото, но кракът ми се оплита в презрамката на раницата ми, спъва ме и взимам разстоянието до стълбата на 4 крака.

Кренът и някое от поредните залюлявания на яхтата са запратили Маргото с всичка сила от пътеката край печката, право отсреща – към шкиперската маса. Посрещнала е удара с гръб и малко странично над бъбрека. Това се разбира само от вида на Маргото. На земята е. С едната ръка притиска страната си, а с другата се опитва да ни предупреди да не я докосваме. Не говори, защото не може да си поеме въздух и по-скоро стене. Всички сме се скупчили около нея, с изключение на Стефан, който спи. Сещаме се, че той е планински спасител и го будим. Просто не искам да си мисля какво следва, ако се окаже нещо сериозно.

Болката на Марго очевидно е голяма. Въпреки, че се е ударила отзад и отстрани, казва, че я боли отпред. Явно бая е поразместила вътрешностите си и се е получило високо налягане и притискане. Стефан я преглежда, и доколкото може да се направи някакъв извод при тези условия, няма повод за притеснение. Маргото за пореден път стиска зъби и се държи мъжки!

Продължава да духа до 35 възела истински вятър. Непрекъснат, изморяващ и изтощителен крен. Решението да караме с този голям крен е продиктувано от желанието ни да имаме максимална ветрилна площ за повече скорост. Никога до този момент не съм карал лодка на подобен крен и не съм смятал, че може да бъде логично обусловано. Да, това решение не би било удачно, ако го нямаше странното океанско течение в посока точно противоположна на вятъра, което компенсира сноса ни и ни помага да поддържаме прав курс.

Всичко в яхтата и около нея свисти, люлее се, клати се, скърца. В Гърция също съм имал вятър със скорост подобна на тази, че и по-силен. Също съм имал вълни. Но тук разликата е, че се движим с много голяма скорост и всяко едно отражение и ефект от вятъра и водата върху лодката са пресилени многократно. Забележително е, че тази скорост я постигаме на ветрила и то като се опитваме да рифоваме минимално. Достатъчно е да кажа, че много от преценките ми за разумно каране тук претърпяват катарзис. Никога не бих карал така сам с клиенти в Гърция. Ние караме на предела на възможностите на яхтата, а предполагам и над тях и именно това е една от причините Дидо да е толкова угрижен. И не на последно място всичките тези условия в Гърция биха се случили за няколко часа и после биха утихнали, докато тук продължават с дни и денонощия.

Получаваме информация за позициите на лодките в регатата. NIKA, която ни интересува най-много, е изминала 50 м.м. за последните 4 ч, което е страхотно постижение, защото означава средна скорост от 12,5 м.м. в час. До момента правеха най-много 40 м.м. за същото време. Този факт хвърля Дидо и нас в размисъл.  Това са почти невероятни резултати! Дидо е угрижен и цялостния му вид издава напрежение. Над него като в в комикс виждам облаче с въпроса, който си задава –  какво друго да направя, за да изстискам повече скорост от тази яхта. Не спи една цяла вахта от 18:00 до 22:00. Смята коефициенти.  Резултатът от сметките му показва, че при това положение нямаме шансове да сме първи. Мълчим. Чувствата са раздвоени – хем приемаме нещата философски, хем не искаме да се примирим. Явно Жига и екипажът им са се впрегнали сериозно да вземат приза за този етап. Дидо си мърмори под  носа сам на себе си, че нашата яхта не може да се сравнява с NIKA, но и за миг не се отчайва или отказва.

Вечеряме късно. Правя салата с последните зеле, лук, царевица и останалата туна. Утре живот и здраве би трябвало да обядваме в ресторант на европейския бряг. Илианката запича картофи във фурната.

Спи ми се зверски, а е нашата вахта. Нарочно разкопчавам щормачката и свалям качулката, за да прекратя комфорта си, да ме обдуха малко, за да се посъбудя. Едвам дочаквам да стане 22:00. Събличам жилетка и щормовите дрехи още по стълбите за кают-компанията. Мия се и блаженно се мятам на голямото ми, уютно и широко легло. Колкото и да е широко в последните дни по причини на големия крен използвам само нищожна ивица от най-лявата му част. Защото другата ивица, върху която спя, е самата стена на каютата. Наблъскал съм раницата с всичкия си багаж в ъгъла между леглото и стената и спя върху тях. Иначе нямаш никакъв шанс да се задържиш върху леглото, което в момента прилича на детска пързалка. Спя с глава към кърмата. На педя зад мен е механизмът на автопилота, който си жужи традиционно шумно при всяка корекция. Спи ми се, но се заслушвам в Прокопий. Хъм, има нещо нередно в шума, с който съм свикнал да заспивам и да не ми прави впечатление. При всяко движение има някакво допълнително „пъшшшш“, като от изпускане на въздух и за край – силно прищракване. Проверявам още няколко минути дали не ми се струва, но не, не може да се лъжа. Сума ти работа свърши този автопилот до момента и няма да се изненадам, ако иска да се оплаче, че му е дошло байгън.

Ставам и викам Дидо. Още докато идва към каютата усещам физиономията му зад гърба ми, която казва: „хайде да не е нещо сериозно, защото нямам сили повече да се занимавам“. Отваряме капака и следим механизма. Дидо потвърждава, че има проблем, но нито той има сили да обяснява, нито аз  да помня какво ми казва. Успокоявам се от това, което Дидо споделя, че е имал и преди същия проблем; че е нещо, което няма да ни остави без автопилот до Лагощ, но ако не се поправи в обозримо бъдеще, единственият вариант, който остава е да се кара на ръка.

Лягам отново, отправям една молитва към Прокопий да издържи още няколко десетки мили поне и заспивам.   

12 юни 2019

Спя до 2:00, когато застъпваме на вахта със Стефото. Маргото, въпреки болката, също си е носила нейната вахта и сега се отправя да почива, подпирайки се с ръце по люлеещите се стени. Виждам, че Дидо също се кани да ляга. Слава Богу! Стават 24 часа, откакто не е спал. Не го закачам с въпроси по предаване на вахтата. Притеснявам за него, нека почива! Иначе курсът на яхтата е ясен, няма какво да го обсъждаме. По мои сметки ни остават около 11 часа и единственият вариант пред нас е да насочваме носа на OCEANIS директно към носа Сагреш – най-югозападната част на Португалия. Преди да изляза в кок-пита, хващам таблета и разглеждам позициите на останалите яхти. NIKA са финиширали преди два часа, в 00:00 ч. Странно, че Дидо не ми спомена за това! Но защо ли да го прави. Знае много добре, че първата ми работа, щом седна в кок-пита, ще е да погледна таблета с позициите. Оттук – нататък всичко зависи от нас самите и нашето собствено представяне. Тези последни часове до финала обещават да са ключови.

Вън фучи. Вятърът обдухва по различен начин всяка една преграда пред него, всяка една съставна част от яхтата и създава сомфония от звуци. Едни елементи свистят, други свирят, трети ритмично хлопат. Седнал съм зад щурвала и следя показанията на плотера. Позицията зад щурвала е доста по-открита, отколкото ако седиш на пейките и вятърът те брули яко. Не те предразполага да се зеседяваш тук дълго време. Ама никак!

Една вълна така блъсва OCEANIS откъм носа и ляво на борд, че 27-тонната яхта буквално спира на едно място в рамките на един миг. Всичко се разтриса от набраната инерция. Все едно, че се блъсваме в стена. Скоростта ни от 9 възела само за миг пада на един възел. Проследявам го на индикатора. Инстинктивно усещам как солидно количество вода преминава през цялата предна палуба, доразбива се в спрей-худа и пръските прехвърлят цялото бимини, като до мен одстига солидно количество пръски. Каква трябва да е тази сила на вълната, че да причини такъв резултат!

Възможността да преживявам подобни ситуации и да мога да ги съпоставям към прочетеното или гледаното от мен по клипчета и документални филми е наистина стойностно. Защото ставам свидетел на едни критични условия, каквито не съм виждал до момента на яхта и съм солидно респектиран от силата на природата. А в същото  време си давам сметка колко по-могъща може да е тя и какви изключителни усилия трябва да полагат моряците, попаднали в подобни екстремни ситуации.

При това време е обясничо, че колкото и да е изморен, Дидо се буди непрекъснато и броди като призрак из лодката. Виждам бялата му блуза с дългия ръкав как се носи като демон в тъмното на кают-компанията. Застава за дълго над шкиперската маса и гледа плотера. Прилича ми досущ на капитан Ахаб – героят на Херман Мелвил от романа Моби Дик. И него си го представям така налудничаво втренчен в хоризонта, в платната, във водата наоколо. Една необяснима за никого ненормалност.

Питам го иска ли да му направя чай. Не иска. Лъжа го, че ще правя и за себе си. Чак тогава се съгласява. Вече съм разбрал, че любимият му чай е зеленият. До момента колкото и пъти да съм му правил чай, той не го изпива. Оставям го на печката и след часове заварвам чашата пълна или изпити само до половина. Не му остава време да седне на спокойствие, да хване чашата с две ръце, така че да си ги стопли и да си сърба на пресекулки. Докато топля водата се чудя, защо ли го правя този чай, като най-вероятно и него ще изсипя по-късно в мивката. Нищо, нека поне представата за очаквания чай да го стопли. А и работещият котлон в тъмното придава допълнително спокойствие и уют.

Когато гледам Дидо да застива долу в тъмното на каюткомпанията, по средата на помещението, знам, че се взира през горните люкове и гледа как се държат платната. Той си има едно място, откъдето има видимост и към генуата, и към грота. Веднъж го попитах откъде знае какво се случва с ветрилата, когато излиза под пара отвътре и ни крещи да отпускаме или да натягаме, а той с привичното си спокойсвие ми показва мястото и сочи платната:

  • Ето, оттук се виждат и двете ветрила. Имаш такава перспектива, че можеш много по-добре да направиш правилна преценка. Няма нищо общо с видимостта от кок-пита.

След вахтата ми реших да дремна поне час преди да просветлее. Ясно е, че зазори ли се, всички ще наскачаме от вълнение да видим европейския бряг и с почивката ще е приключено. Мога да предположа колко нови преживявания и емоции ни предстоят и искам да натрупам макар и един час сън в резерв.

Който е влизал в пещера и е стоял дълго в нея, знае, че когато тръгнеш да излизаш, се ориентираш за наближаващия изход по свежия полъх във въздуха, който прави дишането ти все по-дълбоко и учестено. Нещо такова усещам и сега, когато на фона на изгряващото слънце, разпознавам дъха на сушата, на камъка, пръстта и растенията. Минути по-късно на хоризонта се очертава скалата на Сагреш.

Европа! Португалия! Имена, които за пръв път възприемам по по-различен начин. Не само като географски понятия от учебници и енциклопедии, а като конотации за суша, крайна спирка, пристан, дом след дълго пътешествие по океан.

Както очаквах, всички инстинктивно започват да се пробуждат и да вперват поглед в сушата. Всеки изживява своите си мигове на вцепенение и размисъл. За  всеки тази гледка означава нещо много лично. Дори неспалия, от не знам колко време вече Дидо, се усмихва. Това ме кара да взема камерата и да заснема няколко кадъра на сушата, лодката, екипажа. Дори разиграваме някаква сценка с Дидо за пред камерата, в която аз говоря патетично за  случващото се, а той отиграва моите думи. Маргото също се включва в скеча. Вълнуваме се и сме доволни.

С наближаването на носа трябва да сме внимателни, защото там може да се очаква всичко – като посока и сила на вятъра. Гротът е на втори риф, а генуата на първи и въпреки това правим скорост над 9 възела. Както предполагаме, така и става. Тъкмо се изравняваме с носа и получаваме няколко бързи и мощни шамара – пориви, ту от север – ту от северозапад. Отреагираме ги с отпускане и натягане на платната. Дидо грабва щурвала и видимо му коства сериозни усилия да удържа яхтата. Това се оказват последните мощни пориви на вятъра. Океанът си взема сбогом с нас. Помаха ни с длан и причини тези силни вълнения на въздушните маси. Океанът ни каза: „Това беше, момчета, вашият преход! Сега можете да почивате. Но не се отпускайте за дълго време, защото идват следващи павания и ще имаме нови срещи“.

И както прехвърчаха зайци по вълните и се разнасяха пръски по вятъра, така океанът рязко се укроти и вятърът утихна. Попадаме в завета на сушата и усещаме как силно напича континенталното слънце. Големите платна на OCEANIS провисват, а няколкото плуващи маркери, които държа под око във водата, за да проследя напредъка ни спрямо повърхноста, застиват на едно и също място, спрямо лодката.

Нелепа гледка! Последните дни свикнахме да виждаме яхтата наклонена все на десен борд под един определен ъгъл, а сега е равна с хоризонта и можеш да стоиш дори на два крака без да се държиш никъде и да не залиташ. Океанът е езеро. Не усещаш и грам полъх. И всичко това ни се случва 8 м.м. преди финалната линия.

Почваме да мислим дали да не включим двигателя. Не  ми се ще, защото не си представях така да  преминем финала, така да завърши плаването ни през океана. Няма я романтиката на опънатото платно, което се приближава към сушата, вместо това шум и мирис на отработено гориво. В същото време обаче, както и да го смяташ, по-добре да ни накажат за час моторене, отколкото незнайно още колко време да прекараме в безветрието. Не че и не стартирахме с моторене от Бермуда и то дълго около денонощие и половина! Някакво своеобразно рамкиране се получава – тръгване и пристигане  на мотор. За  мен измоторването означава и повече време за всичко онова ново, което ни чака на сушата. Ако останем тук още 2-3-5 часа, няма да се обогатим повече, отколкото ако слезем на сушата и разгледаме един град и околности, за които няма да ни стигнат оставащите 4 дни.

Дидо е разколебан. Сериозно. Отдавам го и на умората от недоспиването. Минават 10-15 минути в чудене от негова страна. Решава да изслуша мнението на всеки, през което време почти стоим на едно място. Обръщам внимание на екипажа върху този факт и им казвам, че ако бяхме включили двигателя, каквато позиция защитавам, и моторехме през това време на чудене, вече да сме изминали две мили.

Взимаме решение да моторим. Палим двигателя и прибираме платната. В този момент, разбира се подухва точно толкова, колкото да се разколебаем, да опънем отново платната и да изключим двигателя. И точно в следващата секунда вятърът отново умира. И тук вече всички сме категорични: включваме двигателя и газ! Никакво умуване повече!

Морето е тепсия, яхтата е равна, ветроходните аргументи вече не играят. Двигателят си знае работата, за да ни преведе през финалната линия. Започваме да се разсъбличаме от топлото време. OCEANIS не е свикнал да финишира по светло и ни е необичайно. На мен лично ми е много приятно. Започвам да събирам и накатавам системата за рол-рифа на генакера, брасите и берберите. Искаме да приведем лодката във вид, приличен за официално приставане. Усещането да се разхождаш по палубата без да има опасност да паднеш зад борда също е ново и носи удоволствие.

Веднага след като взехме решение да измоторим тези последни мили и се освободихме от напрежението, ставаме отворени и възприемчиви към красотата на португалския бряг в тази част на крайбрежието. Водата е прозрачно-синя, чиста. За мое най-голямо щастие не видях видими боклуци в океана за цялото време на плаването ни. Единствените изключения бяха един счупен пластмасов стол, който видях първия ден на отплаване от Бермуда, но го отдавам на близостта на острова. Другия път бяха плуващи предмети малко преди Фаял, издаващи приближаването до цивилизацията. Но това бе всичкият боклук, който видяхме. За щастие!

В полезрението ни попада една  малка част от популярната южна част на Португалия – Алгарве. Покрай нас изневиделица се появяват множество моторни лодки, пълни с туристи, които правят своите дневни турове покрай брега. Махаме им, те на нас също. Илиански е зад щурвала и се провиква към тях на чист български:

  • Ако знаете  само откога не съм се къпал, нема да ви се верва!

Минаваме покрай причудливите скални форми на Понта да Пиедаде. Напомнят на мелнишките пирамиди с добавката, че основата им тръгва от морето. Фарът на края на носа и мислената линия право на юг от него бележи финала на третия етап на ARC Europe за екипажа на OCEANIS.

Финишираме!

 Дидо се свързва с жълтите тениски, за да докладва и да получи инструкции за приставане.

Насочваме се към канал, който навлиза навътре в сушата. Градът Лагош се разстила пред нас под ясното небе и ярко светлото слънце. По крайбрежната улица се редуват палми, сувенирни магазини и сергии и преминаващи туристи, които ни махат. Ние им отвръщаме.

Хубаво ми е! Щастлив съм, че финиша на това мое приключение, е хубавият град Лагош. Както ни предупредиха на шкиперската конференция, каналът стига до вдигащ се мост, зад който е марината. Непосредствено пред него е административната сграда и понтона за приставане на новопристигнали лодки. След като вземем контролата, мостът ще се отвори за нас и ще пристанем в нашия дом за следващите 4-5 дни.

Отдалеч виждаме Марк и Сесил, които енергично ни махат. OCEANIS се доближава  грациозно като лебед към понтона, хвърляме швартовите въжета и яхтата е вързана към понтона. Марк се здрависва с Дидо и пита как сме, как е минало. Дидо му разказва накратко, споменава за проблема с прокъсаната мачта и посочва импровизираната снадка. Марк е удивен и впечатлен от това, което вижда. Още веднъж поздравява Дидо само заради разрешаването на този проблем.

Банда, пристигнахме успешно на европейския континент! Честито! Дидо, OCEANIS, а с вас тримата изминахме всичките тези мили от Бермуда до тук. Благодаря ви!

9. Лагош

Интересно, дневникът, който водех по време на приключението, свършва с часовете преди финиширането ни. Нямам записки за дните след приставането в Лагош. Търся обяснението от позицията на днешния ден. Първото ми предположение е, че веднъж завършила същинската част от цялото приключение – а именно – прекосяването на голямата вода от Бермуда до Азорите, съм сметнал, че останалото е вече пълнеж и неструващо да бъде описвано.

В същото време имам ясен спомен как настъпи онзи миг на осъзнаване и безсилие, в който човек си казва „Колкото и да записвам и снимам, никога не мога да пресъздам преживяното“. И просто преставаш – и да снимаш, и да записваш. Безсмислено е! Дори трябва да съм благодарен, че при мен този момент е настъпил чак към края на приключението. Благодарен, защото сега ми е приятно, че записките ми са един лакмус за спомени, възкресяват много мигове, които иначе биха отминали като разпенена вълна и повече няма да ги усетя никога.

Ето какво си спомням и мога да възстановя сега:

В Лагош пристигнахме на 12 юни. Имах билет за самолет от Лисабон обратно към София на 19 юни. Награждаването беше определено за 17 юни. Дидо взе решение да тръгне по дългия път обратно към Бургас на 20 юни. Следователно имахме поне 5 дни на разположение да изчистим яхтата, да изперем всичко със сладка вода, да го изсушим и да приготвим OCEANIS за дългия път през Гибралтар, Средиземно море и Босфора към дома.

Бяхме изненадани в Лагош да попаднем на Мария, която ни чакаше на марината. Беше изживяла толкова силни моменти с нас на OCEANIS, че променила плановете си и отново се присъедини към екипажа ни за няколко дни. От о. Света Мария Мимето беше заминала за Португалия, където с местни приятели трябваше да кара сърф. Времето било толкова силно, че било трудно въобще да ходиш по плажа със сърфа под мишница, камо ли да го караш в страховитото време. След няколко дни изчакване и дебнене на подходящо време, то така и не дошло и беше решила да пътува за Лагош и да ни посрещне.

Да бъдеш част от авантюрата ARC Europe, да си част от екипажа на OCEANIS се  оказа нещо повече от приятно приключение. Преживяването на всички тези нови емоции лесно можеха да накарат човек тотално да промени плановете си в името на това шоуто да продължи.

Мимето ни гледаше извинително и започна да обещава да не ни е в тежест, да пазарува, да готви и… само и само да остане. Дидо я скастри да престане да се обяснява и вместо това да си хвърля раницата вътре в OCEANIS. Напрегръщахме я и всичко си продължи така все едно никога не е слизала от яхтата.

Едно от първите неща, които направи Маргото в деня след приставането ни, бе да отиде на доктор и да се прегледа. Болката в гръдния кош продължаваше да я мъчи. Най-малкото това се забелязваше в невъзможността й да се смее. Всяко по-дълбоко вдишване и разтрисане, я караше да се присвива. Докторът, доколкото могъл да даде диагноза без сериозни изследвания, също потвърдил, че няма нещо страшно и притеснително. Не такива се оказаха нещата за Маргото месеци по-късно, когато се видяхме в София и разказа колко по-сериозни са излезли нещата и какви последствия имало за цялостното й физическо състояние.

Една от вечерите в града имаше поредното празненство. Въобще португалците имат много празници, посветени на католически светци и всеки от тях се отбелязва по улиците с някакъв фестивал, музика и песни на сцена, базар с бира и местна храна. Една вечер, докато се разхождахме по площада и между построените там дървени колиби с масички и столчета, Мимето извика изненадано и изчезна в тълпата. След малко се върна и ни задърпа към една свободна маса. Беше купила першебеш и искаше да го опитаме. Хабер си нямам как се казва на български. На английски е goose barnacles. От известно време Мимето ни разправяше за чудати морски животни, които са характерна храна за Португалия и атлантическа Испания, но ние все се разсейвахме, защото ни звучеше много чудато. Представляват ракообразни, приличащи на драконови нокти. Захващат се на колонии по скалите в плитките крайбрежни части, изложени на силния океански прибой. Берат се на ръка и за събиращия ги представляват истински риск за живота.

Пиехме вино верде, докато собственикът ни разпитваше откъде сме. Той сам събирал першебеш и ни покани на откриването на ресторанта му, което щяло да се случи дни след като си заминем, раздаде ни брошурки и ни разказа за ракообразните. Били познати като храна още през средновековието главно във времето през годината, когато Християнството забранявало яденето на месо. Чоплихме и смучехме вкусната вътрешност на драконовите нокти.

Тези последни дни в Лагош за всекиго от нас бяха знаменателни. За мен те бяха края  на едно 40-дневно приключение и предшестваха прибирането ми обратно в България и връщането към стандартния ежедневен режим. Може би от десетина години не съм бил толкова дълго време далеч едновременно от семейство, работата, дом и в същото време  толкова дълго време в допир с мечтата си. За краткото оставащо време исках да разгледам повече от града, да се опозная повече с хората от флотилията, да преживеем още няколко запомнящи се вечери с Дидо и хората от екипажа ми, които чувствах като най-близки приятели.

Един от дните с целия екипаж посветихме на туристическа обиколка на крайбрежието южно от Лагош. Това са няколко плажа, оформени като заливи от отвесни скали, като достъпът помежду им се осъществява посредством арки в крайбрежните скали. Тук природата се е вихрила както само тя си знае и е оформила изключителни скални феномени. Продължихме пеша още на юг до носа Понте да Пиедаде, чийто скали подобни на мелнишките, видяхме на идване от яхтата. Португалците имат усет за природно-ценното и са се погрижили разходката на туристите да се осъществява по дървени пътеки с парапети, които да не позволяват произволно щъкане на хора из природната местност и негативен отпечатък върху флората, почвата и скалите.

Вечерите избирахме или да вечеряме прословутата вкусна португалска кухня в някой гарантиран ресторант или да си останем на лодката и да си готвим с продуктите, закупени от супермаркета до марината. Чест гост на екипажа ни стана Жига. Собствениците на NIKA си тръгнаха веднага след акустирането им и той остана сам. Къде защото се бяхме сближили с него, къде защото не искахме да го оставяме да се чувства самотен, започнахме да го каним с нас на бар след вечеря или да ни гостува на яхтата. Тай ни разказа, че му предстои да връща NIKA сам до Словения. Преди това обаче трябвало да смени грота и тези дни чака хора от X-yacht и Elvstrom Sails, за да го подменят.

В последния етап собственикът на NIKA, както бяхме подразбрали вече, сериозно се мотивирал NIKA да завърши първа. Пришпорил Жига да управлява яхтата доста над разумното и безопасното. В следствие на това, а е възможно и поради дефект, гротът се прокъсал на едно място. Понеже карбон-кевлареното ветрило за 30 хиляди евро било в гаранция, сега  Жига очакваше хора от фирмата да дойдат, да видят грота и евентуално да го заменят. Покани ни да се качим на NIKA за изпитанията, за да се запознаем с яхтата по време на ход, за да му помогнем, а и за да не е сам с представителите на двете компании. Приехме.

Вечерните сбирки на OCEANIS ни носеха това, което ни липсваше най-много по време на третия етап – жизнерадостна атмосфера, много смях, достатъчно време, в което да сме всички заедно около масата в кают-компанията. Лагош се оказа доста ветровит град – особено вечерно време. Нищо, че беше юни, съвсем спокойно си ходех със зимната шапка вечер. Това бе и причината да не вечеряме вън, в кок-пита, а да търсим уюта на широката кают-компания на OCEANIS. Докато едни отиваха на пазар, другите готвеха бакаляо. После с много закачки допивахме какъвто алкохол продължаваше да изскача от неподозирани места на яхтата, в това число и дълбоки запаси на Иво Евгениев – собственика на  яхтата. Все още се намираше карибски ром с отвратителен вкус, който на никого от нас не се нравеше, но докато го установявахме, бутилките свършваха. Пробвахме и много вино верде и други местни португалски вина. Илианката стана автор на песен с текст по мотиви от плаването ни и музика на Васко Кеца „По първи петли“. Разучавахме текста в късните часове на нощта, прегърнати около масата и дерящи се като океански вятър в гика на мачтата. Жига също вземаше участие в тези вакханалии, нищо че не разбираше всичко от текста.   

Два дни преди награждаването Жига се обади да заповядаме на NIKA, тъй като новият грот е дошъл и щяхме да отплаваме, за да го тестваме. Стефото и Илиан си бяха заминали и бяхме само с Дидо и Маргото. Когато отидохме на понтона, където беше шфартована NIKA, заварихме грота на яхтата свален и прострян върху Т-образния понтон, доколкото може да бъде разгърнат в цялата си площ върху това малко пространство. Двама представители на Elvstrom сновяха с обувки върху ветрилото и оглеждаха педантично фаловия, халсовия и шкотовия ъгъл, преглеждаха шкаторините и си записваха чинно нещо в тефтерите. Платното изглеждаше гладко, здраво и безупречно в карбон-кевларения си блясък. И както си оглеждаха и записваха благо-благо двамата специалисти, изведнъж извадиха един макетен нож и с прецизни движения и замах изрязаха 2 големи правоъгълни парчета от ветрилото, струващо 30 000 €. Очевидно ветрилото се бракуваше в следствие на рекламацията и взимаха проби от компрометираното място и от няколко здрави места по него за изследване в лаборатория. Стояхме с Дидо и Маргото така че да не пречим, дивяхме се и разглеждахме отблизо яхтата. На лодката се качи и представител на X-Yachts, защото по стандарт на обслужване било задължително да има  и представител на фирмата производител на яхтата. Шведите събраха бракувания грот и  го прибраха в багажника на автомобила, снаряжиха новия грот и NIKA отдаде швартовите си въжета. Обадихме се да ни отворят подвижния мост, той се отвори и след малко вече се озовахме в открито море. Духаше чуден вятър за ветроходстване.

Жига, колкото и млад да беше (на възраст беше около 27 г), контролираше изцяло ситуацията и без да разбирам много – много какво се случва, стана ясно, че не е доволен от ред неща в поведението на новия грот. Първо помоли Дидо да застане зад руля. Нашият капитан не можеше да скрие доволството си да кара X-a – същата тази яхта, която се беше мъчил да надвие и надлъже в продължение на месец. Единият швед се качи върху гика в чохъла на грота и опъваше и търсеше правилната настройка на задната шкаторина. Другият се беше покатерил на мачтата и лепеше маркерите на рифовете. Жига ги насмиташе по малко, а те тихомълком се опитваха да приведат грота в оптимална форма и настройка. По някое време Жига ме помоли да застана до винча и понеже беше видял, че снимам с апарат, ме помоли да запиша с микрофона на апарата звука от винча докато вдига грота. За първи път се сблъсквах с подобно упражнение. Не знаех, че звукът от работата на винча докато обираш фала, може да носи информация за ефективната работа на грота.

Удоволствието да се повозим и покараме NIKA си заслужаваше. Единственото лошо беше, че в иначе топлия юнски ден вятърът така ни надуха, че нямаше да се учудя, ако синузитът ми се обадеше. Последния час треперех целият, а Дидо помоли Жига да му качи някаква дреха, защото не си беше взел нищо връхно.

В крайна сметка Жига прие грота, но стана ясно, че ще се търси допълнително решение за захващането на грота към мачтата, посредством интересна система, която не бях наблюдавал на други яхти. Жига ни беше благодарен, ние на него – също.

***

Обявяването на резултатите от този последен, трети етап не беше вече това дългоочаквано и вълнуващо събитие, каквито бяха първите два пъти. Причината в никакъв случай не беше свързана с предчувстваното отстъпване на първото място, което най-вероятно беше  факт. В тези последни дни на приключението ни все по-често си давах сметка за смисъла, който откривах в нещата, които ми се случиха последните седмици. Обявяването на резултата от представянето ни в третия етап не гъделичкаше повече състезателния ми устрем, не можеше да ме мотивира повече и да мисля за бъдещето, по простата причина, че регатата свърши. По-важното сега беше с какви нови познанства ще си тръгна, как мога да се забавлявам още няколко вечери с хората  от флотилията, как да изстискам максимума като изживявания и емоции.

Награждаването беше организирано в хотелския комплекс на марината. Всичко както си трябва – вътрешен двор с басейн и зелени площи с палми, беседка – бар, където за всички, завършили тази регата, имаше осигурени напитки: пунш, бяло и червено вино.

Както обикновено за тези церемонии участниците си бяха облекли тениски с имена,  лога или емблеми на яхтата или спортния им клуб. Други си бяха облекли една идея по-официални ризки, рокли и други аксесоари, които топлото време въобще позволяваше. Пийнахме по няколко питиета на бара на басейна докато се събра цялата флотилия. След това през стъклена врата на партера се отправихме към ресторанта с приготвени за нас маси. Организаторите бяха подредили мултимедиа, помощна маса с наградите, микрофон, уредба.

Седнаме с Жига на една маса. Самия той имаше ясното съзнание, че е победител в третия етап. От разговорите до момента с капитаните на яхтите, които можеха да претендират за първото място, признанията им колко часа са моторили и какви наказания ще получат за това, стана ясно, че никой друг няма шанс. Сега словенецът беше нетърпелив формално да чуе името на яхтата си като първенец.

Жълтите тениски отново ме изненадаха приятно, като добри презентатори. Направиха ретроспекция на цялата регата от самото начало. Все пак това е последната официална част, на която сме всички заедно. Разказаха за етапа в снимки, което породи въпрос у мен как си ги набавят. Вярно, че всеки един от организаторите снимаше, но явно и самите участници им изпращаха свои снимки, които те са селектирали и използвали за презентациите си. Пак ние не сме знаели или Дидо не ни е казал!

Имаше номинации за различни интересни постижения и събития. Представянето им мина под знака на забавлението и беше отделено внимание на всеки един екипаж – участник. Имаше награда за екипаж, който е списвал и изпращал на организаторите най-интересни репортажи от живота на лодката си. От номинациите разбрахме, че има лодка, която е направила най-много часове на двигател  – 253, за което взеха награда – бутилка машинно масло. Като техен котрапункт беше лодка с най – малко мотор-часа: трийсет и един. Наградиха Каролин за най-младия участник в регатата – 16 години и на екрана лъсна нейна снимка с чаша червено вино и коментар: „Don’t tell mom!”

Нашето участие в презентацията беше със снимка на екипажа ни от етап 2. на фона на рисунката ни от о. Фаял. OCEANIS се оказа яхтата, която е изминала най-малко разстояние в сравнение с цялата останала флотилия – само 3694.9 м.м. Това означава, че максимално сме се придържали до ортодромата (най-краткия път от стартовата до финалната точка). За сравнение яхтата с  най-голямо изминато разстояние е правила 6 м.м. отгоре на всеки наши 100 м.м. Не е малко!

Награждаването на нашия клас по традиция беше след останалите класове, защото е най-оспорваният и атрактивен. На трето място станаха англичаните от OYSTER BLEW, модел Oyster 56. На второ място ни извикаха нас – с два часа по-добро коригирано време от третите. Без изненади. За съжаление бяхме без Илиан и Стефото, които си тръгнаха предишните дни. Победител е яхта NIKА с 5 часа по-добро време от нашето. Снимахме Жига с наградата, защото трябва да има снимки, които да прати на щастливите собственици на яхтата – Роман и Аленка.

След награждаването  екипажите вече имаха уговорка, как да продължи веселието. Сбирката беше в рок-бара на марината. Занесох се нататък. Атмосферата беше чудесна. Просторен и необременен от тютюнев дим бар, с много светлини и чудесно подбрана рок-музика. Място за танци и куфеене – колкото щеш. Тук вече нямаше разлика между стари, млади и доста по-стари. Всички се веселяха и подрусваха на общо основание. Нямаше значение от кой екипаж си и кой е матерният ти език. Приказките бяха ограничени, а танците – сериозно застъпени.

Екипажът на AMANDA и няколко от шоумените на флотилията липсваха. Подразбрах, че са тръгнали на pub-crowling из града и реших да тръгна да ги търся. Минах през OCEANIS да забера нашите хора. Дидо не можеше да го помръдна, но Маргото се нави да дойде да се повеселим като за последна вечер. Пътьом се натъкнахме на Николас, който също беше тръгнал да търси останалите из градчето.

Лагош се оказа градче за нощен живот, рай за младите хора. Когато казвам това, по никакъв начин не го асоциирам с нашите евтини зимни или морски курорти, станали притегателни точки за долнопробен и евтин туризъм. Тук всяко заведение беше изпипано със стил, предлагаше качествена жива музика и витаеше една атмосфера на артистичност и добавена стойност. За пример ще дам графитите. Лагош освен всичко останало беше град на графитите – красиви и оригинални графити, пръснати из целия град, които те караха да се спираш, да ги гледаш, разгадаваш и наслаждаваш. Спомням си, че в един от дните Маргото беше отишла на фото-лов именно за графити.

Доста усилия и щуране ни коства докато намерим останалите. За зла участ никой от тях не ни отговаряше на телефонните обаждания и съобщенията по интернет. Всеки имаше контакт на някого, но не това ни помогна да се открием. Колкото и абсурдно да звучи из целия този лабиринт от прекрасни нощни заведения с португалска музика постепенно се намерихме компания по компания, като на всяко място се поздравявахме за щастливата среща. Жига се разхождаше, наметнат със знамето на ARC Europe. Манел, от жълтите жилетки беше във вихъра  си и ни осигуряваше бърз достъп на португалски до всичко, което имахме нужда. Всички усещахме, че това са последните ни часове заедно и се раздавахме до последно като танци, забавни истории и демонстрация на близки чувства помежду ни.

Когато се прибрах на OCEANIS ми оставаше един час и половина до влака за Лисабон. Приготвих си багажа, все едно че приготвям спешно emergency bag-a, навих си часовника и  се трупясах. Събуди ме гласът на Дидо:

  • Яска, можеш и да не ставаш. Изпусна си влака!

И това, ако не е рамкиране, здраве му кажи! Тръгнахме от Бългярия с изпускане на презокеанския полет и приключвам приключението с изпускане на влака  за Лисабон. Значи всичко е наред! Кръгът се затваря! Хармонията е възстановена!

ARC Europe 2019 - знаме - мачта

Край

Сподели:

Още статии

Корабен дневник

Екипажът на Океанис - ARC Europe 2019, Азорски острови - Португалия

Мечта океан – част III

Трета, последна част на дневника „Мечта океан“. Посещение на островите Сао Мигел и Санта Мария. Трети етап на регатата ARC Europe 2019 – преход от Азорските оострови до Португалия. Акостиране в Лагош.

Дневник "Мечта океан"

Мечта океан – част II

Продължение на дневника „Мечта океан“. Ремонт на яхтата OCEANIS и престой на остров Фаял. Изчакване на флотилията да се събере. Плаване към остров Терсейра и разглеждане на острова. Отплаване към остров Сао Мигел.

Записките на Мечта Океан

Мечта Океан – част I

„Мечта океан“ е дневникът, който член на екипажа води по време на участието на Вятър и Вода в два от трите етапа на регата ARC Europe през 2019 г. на борда  на българската ветроходна яхта OCEANIS. Тази година, когато се навършиха 5 години оттогава, решихме да си спомним за това участие, като споделяме дневника в няколко поредни публикации.