Мечта Океан – част I

„Мечта океан“ е дневникът, който член на екипажа води по време на участието на Вятър и Вода в два от трите етапа на регата ARC Europe през 2019 г. на борда  на българската ветроходна яхта OCEANIS. Тази година, когато се навършиха 5 години оттогава, решихме да си спомним за това участие, като споделяме дневника в няколко поредни публикации.
Записките на Мечта Океан

За мечтата и за океана

Тези записки са опит да опиша приключението, емоцията, мечтата да се плава през океан с ветроходна яхта. Нещо, за което повечето от нас са бленували от малки; нещо, което искам да покажа, че е възможно и лесно постижимо.

Възможността пресичането на Атлатика да се случи под формата на регата беше един огромен допълнителен бонус. Така описаното стана не само разказ за плаване, а за достойно участие и отлично представяне на български екипаж и яхта в известно международно ветроходно събитие (регата).

Помъчих се да опиша атмосферата на борда, всички онези дребни детайли и по-интересни случки, които съпътстват едно подобно плаване.

Опитах се да се фокусирам не само върху плаването и техническото му изпълнение, във ветроходната част, а да обърна внимание на битовизмите, на онези неща, които вълнуват обикновените хора, които не са се качвали на яхта и може би никога няма да се качат, но им е интересно и четат подобни текстове като художествена литература, защото това е начинът им да ги преживеят.

Голяма част от съдържанието представлява престоя на екипажа на остров Бермуда, на 4 от Азорските острови и плаванията между тях. Разкривам отблизо какво представлява организацията, която стои зад ARC Europe, комуникацията и връзките, които се установяват с останалите участници, веселбата и приятелствата, които се създават.

Ясен Димитров

За дневника

Дневникът обхваща един период от близо 40 дни (10 май – 17 юни 2019). С изключение на първата и последната глава, които са по-общи,  в останалите се описва ден по ден всичко случващо се на борда на OCEANIS, по време на плаването от Бeрмуда до Португалия, както и по време на престоя на екипажа на Бермуда и Азорските острови.

Съдържание на частa:
  1. На път за Бермуда
  2. Остров Бермуда
  3. Етап „Бермуда – Азорски острови“ на регата ARC Europe

„Ако искаш нещо, което никога не си имал, направи нещо, което никога не си правил“.
                                                                                                                                           Томас Джеферсон

1. На път за Бермуда

– На Бермуда има ли въобще достатъчно земя, за да се построи летище?

Сигурен съм, че служителят на сървис – деска много добре знае отговора, но се прави на интересен, за да ни разведри с Ненчо и да спечели време, докато намери възможност да ни качи на друг полет.

От два часа се намираме на летището във Франкфурт. Леко сме фрустрирани с Ненчо, че след тичането по дългите коридори и огромните терминали, служителките на Lufthansa само се усмихнаха и изчуруликаха:

– Sorry, you are late.

Зад тях през прозореца виждахме как затварят херметически вратата на самолета и ръкавът се отдръпва от Боинга, с който трябваше след малко да прелетим океана. Още от София самолетът ни излетя с 40 минути закъснение и това предопредели изпускането на връзката с презокеанския ни полет до Торонто. Пристигането ни в Бермуда се отлагаше за неопределено време.

Сега азиатецът Ву (както пише на баджа му) вижда много зор да ни направи смислена оферта за заместващ полет. Много му се иска да ни прати през Маями, но с Ненчо го разколебаваме. Човече, ние сме българи и ни трябват визи за страната на Чичо Сам! Означава тепърва да „аплайваме“ онлайн за транзитна американска виза, а резултатът е съмнителен! Стискаме си ръцете с Ву да летим за Торонто, но през Мюнхен и то на следващия ден.

Току – що загубихме един ден от подготовката на OCEANIS. Честито! Пишем на Дидо по viber да ни чака ден по-късно. Той ни се надсмива и ни информира, че щом си позволяваме да изоставаме от графика, ще запази една счупена тоалетна на яхтата, за да я ремонтираме , когато пристигнем.

Настаняват ни с Ненчо в хотела на „прецаканите туристи, които са си изпуснали полета“. Съвсем приличен  хотел, където първо ни черпят с безплатни напитки и сладки, а после за вечеря ни предоставят изобилен и вкусен бюфет.

След като похапваме прилично, отскачаме до американския бар Monkey’s Dinner от другата страна на улицата. Жулим по 2 бири и текила с начос. Впечатлени сме от дизайна на бар-столовете, които са направени като долната част на различни човешки тела, обути в дънки, поли, къси панталонки с кецове, маратонки и т.н. Гледаш някой от седналите посетители в гръб и се сбъркваш от смях – страхотни попадения има.

Пращаме снимки в общата ни viber група с Дидо и Митака (последният член на екипажа, който пътува по същия маршрут, но ден по-късно от нас). Дидо се притеснява сериозно, като вижда снимки от бар с текила и се опасява, че работите отиват към изпускане и на следващи полети – този път по наша вина. Нямало да стигнат тоалетните за ремонт на лодката за всеки допълнително изпуснат полет оттук – нататък.

Просто не ни се вярва, че при едно пътуване до Бермуда е възможно да генерираме още някакви негативни премеждия и нормалната ни превъзбуда от пътуването отново е налице. Да, закъсняваме с един ден, но философски погледнато удължаваме удоволствието от достигането до целта.

В полета до Мюнхен стюардесите бързо научават къде седим и какво консумираме, благодарение на петдесетограмките джин и уиски, които си поръчваме неколкократно. Хубаво ни е!

В Торонто Митака ни настига и се събираме и тримата заедно. Както е тръгнало няма да се учудя, и ако ни задмине и стигне преди нас. Но той за разлика от нас с Ненчо, пристига с багаж. Служителите на Lufthansa ни уверяват, че  багажът ни автоматично е пренасочен за утрешния полет към Бермуда. Така ние сме без багаж за цяла нощ, а Митака си ходи някак наперено с неговия из летището и не сме сигурни кой е по-облагодетелстван от тази работа.

Имам изработен нюх да намирам пейки със счупени облегалки за ръцете по летищата, които дават възможност необезпокоявано да се спи в цяла дължина върху тях. Намираме едни такива – на всичкото отгоре с панорамен изглед към нощен Торонто –  и ги заселваме. Не ги освобождаваме през цялата нощ. Караулим на смени. За да полеем срещата с Митака, развъртаме едно шише Egermaister, който купихме от Мюнхен. С Митака се познаваме единствено от предварителната среща в София. Опознаваме се, след което си лягаме по живо по здраво.

На сутринта се събуждам с натрапчиво усещане, че багажът може и да не ни е прехвърлен за предстоящия полет. Обсъждаме с Ненчо стратегия да отидем по-рано на гишето на авиокомпанията и да питаме повторно вече служителите от сутрешната смяна дали всичко е наред с багажа ни. Хубава е тази изработена през вековете подозрителност на българина, че нещата не са толкова наред, колкото ни ги представят! Именно тя ни спасява. Оказва се, че двата ни големи жълти сака-близнаци били пренасочени и приготвени да отлетят днес за Дубай!!! Служителят излиза от багажното и без да ни показва багажите ни уверява, че двата Quechua сака вече са прехвърлени към правилния полет и ние щем не щем сме принудени да повярваме и да се примирим.

Проблемът с багажите ни неочаквано добива още един интересен и положителен обрат конкретно  за мен. Вече в самолета за Бермуда стюардесата идва специално при мен, мляска с мигли и пита усмихнато какво ще желая. Много добре зная, че на този полет нямаме включени хранене и напитки, а цените са откровено високи. Излъгвам я, че нищо – по-скоро като защитна реакция към подобно специално отношение.  Тя очевидно забелязва сепването ми и обяснява, че имам напитка и закуска по избор като жест от авиокомпанията. Обръщам се към Ненчо за някаква евентуална подкрепа, но срещам само неразбиращия му поглед. Неговото място в самолета е няколко реда по-назад. Казвам й, че не се сещам за причината за подобен жест, но тя се усмихва и отвръща, че в такъв случай просто трябва да се възползвам от предложението без да търся обяснение, тъй като на нея така й било написано.

Чак когато отпивам от бирата, която си поръчвам, и схрусквам няколко ядки ми просветва, че покрай случая с багажите непрекъснато давахме моето име на служителите на авиокомпанията на летището и това е компенсация за неудобството, което са ни причинили. Обръщам се отново към Ненчо и му казвам наздраве, а той намръщва вежди възмутено и мълчаливо,  усетил че пропуска някакъв келепир.

След малко виждам, че стюардесата носи 50-тограмка към задните редове. След малко още една. Обръщам се, прояден от подозрение. Ненчо се усмихва победоносно, но после ми дава знак, че сам си ги купува. Чудя се как при положение, че канадските долари, които обменихме в Торонто, са в мен. Ставам и отивам при него за разяснение. Разказва, че дал дебитна карта, но тя не сработила. Обяснил на стюардесата, че неговият приятел – Митко, който спи на онзи ред в дъното, има кредитна карта и като се събуди, ще плати.

Не мога да остана безучастен и също си поръчвам. Когато подавам канадските долари в брой, които трябва да разходя така или иначе, стюардесата се дръпва сепната и казва, че кеш не приемат – само с карта. Подавам картата, но тя е дебитна и както при Ненчо – не сработва. Ясно! Сменям стратегията рязко. Показвам с пръст към задните редове, където Митака се е изпружил на 3 седалки и спи, казвам че ми е приятел и има кредитна карта. Обещавам, че когато се събуди, ще плати питието ми. Стюардесата грейва, усмихва се благо и казва „of course”, защото навярно отчита, че преди малко е имала същия разговор и с Ненчо и това съвпадение за нея е гаранция, че явно нещата ще се случат точно така, както казваме.

Самолетът се снишава. Бързам да се преместя на някоя от задните седалки, където има цели празни редове. Избирам си десния борд и сядам до илюминатора. Оказвам се късметлия, тъй като самолетът се накланя и започва да завива на същата страна. В илюминатора подобно на някаква мишена застива цялата островна група на Бермудите. Заходът на Боинга е такъв, че до непосредственото кацане ще виждам сушата.

Сърцето ми бие лудо! Една малка земя на фона на цялото синьо наоколо – светлото на небето горе и тъмното на океана долу. От този остров в нищото предстои да плаваме в търсене на своя път през океана; предстои да се сблъскваме с въпроси и да намираме отговори;  да предизвикваме себе си; да търсим сигурността, която познаваме и да я намираме все по-далеч, откъдето сме свикнали. Предстоят ни 2800 морски мили, които иначе бих преплавал за два –три сезона. В същото време са само 1/7 част от обиколката на Земята.

Мисля си за хората, които живеят на брега на морето, на остров като този. Те във всеки момент са в допир с морето. Когато отварят вратата на дома си сутрин, те с единия крак са вече в морето. Колко по-достъпно е за тях началото, наречено плаване!

За нас, хората живеещи в София, всяко плаване започва по суша. Трябва да пътуваме, за да стигнем до морето, до яхтата. Пътят е като ускорител на нетърпението и възбудата. Време за размисъл и последно планиране. И в същото време е като тест, изпитание за категоричността ти да плаваш в морето. Ето там долу е моето начало! Колко път трябваше да измина – не само вчера, не само последните дни, за да стигна до моята отворена врата и да топна единия си крак в океана.

Кацаме в Бермуда. Всички пътници вървят с миши стъпки към предните изходи на самолета, само аз вървя на обратно към опашката. Хващам сънения Митак и му обяснявам набързо, че трябва да плати едни питиета на стюардесата с кредитната си карта. Естествено той ме гледа съвсем неразбиращо. Неловко ми е малко, защото с Митака  се познаваме от шумната среща в София, където разменихме няколко думи и от изкараната нощ снощи на летището.

Занасяме се до опашката на самолета и припомням на нашата стюардеса кои сме и по какъв въпрос й се явяваме. Тя се удря уплашено с длан през устата. Били изключили вече терминала за разплащане и вече не можело да се плати с карта. Вдигам рамене, вадя кеша и казвам, че ще – не ще, това е единственият начин да си получи парите. Тя мисли за секунда, след което слага показалец пред устата си в знак да си мълчим, оглежда се, усмихва се, а с другата ръка прави съзаклятнически знак да изчезваме.

Така ни посреща Бермуда!

2. Остров Бермуда

12 май 2019 г.

Никога не съм си представял, че кракът ми някога ще стъпи на Бермуда. Просто е далеч от всякакви нормални човешки пътища и се намира буквално в нищото!

 Още от ранно детство обаче това име и място са ме вълнували силно. Имах будни съученици, с които се увличахме от свръхестественото, четяхме книги за Бермудския триъгълник, зона 51, извънземните, паранормалното и всичко останало, което привлича като магнит детското въображение. И до ден днешен си спомням историите за призрачни кораби, които дрейфат в региона без екипаж или за изчезнали от радарите самолети, с които радио-връзката се преустановява спонтанно след поредица от странни събития и точно в момента, в който летците казват какво чудо се извършва пред очите им.

Наскоро четох за научните обяснения на тези феномени и в голяма степен представата ми за това място като изпълнено с необясними тайни бе развенчана. Но може ли наистина малкото момче да спре да фантазира и вярва в свръхестественото? Факт е, че коренно различна причина ме води тук.

Първото, което ме впечатлява на Бермуда е размерът на летището. Всъщност сграда на летище, каквато познаваме, липсва. От самолета пеша влизаме директно в едноетажна, приведена постройка. Строителни материали наоколо издават бъдещи намерения за разширение и строеж на нова сграда. Може би следващия път ще я видим в действие.

Нееднократно в живота ми се е случвало да посетя толкова отдалечени или чудати места, че съм сигурен – това ще е първият и последният ми път тук. И колкото съм по-убеден, толкова по-скоро по съвсем неведоми пътища отново се озовавам на същото място. Така че нито се заричам, нито се държа така, като да съм за последно тук.

Снимаме се на фона на надписите WELCOME TO BERMUDA. В коридора към залата за митническа проверка ни посреща голям макет на катамарана на Oracle 2017 г, когато надпреварата е домакинствана от Бермуда. Снимаме я и нея, ентусиазирани и някак поласкани, че първата асоциация, която посреща пътника на Бермуда, е връзката на острова с този спорт, от който и ние след 2 дни ще бъдем част.

Чиновниците веднага правят впечатление на засмени и общителни. Нареждаме се с Ненчо и Митака на различни опашки и сме обслужени на различни гишета. Въпреки това след като ни проверяват паспортите и тримата сме насочени към стаичка в страни с диванчета за чакане. Постепенно в стаичката попадат и други случайни пасажери. Има някаква доза притеснение, защо ни изолираха тук, но на фона на вълнението къде сме и какво ни очаква, то остава някъде скрито в съзнанието ни.  Постепенно от въпросите на граничния служител и от разговорите с останалите, разбираме, че общото помежду ни е, че всички ще напуснем Бермуда по вода, а не по въздух, както сме дошли. За такива като нас процедурата била по-различна. Следват въпроси, къде ще отседнем и щом това е яхта, трябва да заявим името й. Служителите допълват тези отговори в декларациите, които попълвахме в самолета, плащаме туристическа такса от 35 долара (т.е. Митко плаща таксите и на трима ни, защото само той има кредитна карта) и се оказваме на уличката пред сградата с чакащи таксита.

Момчетата спазаряват едно такси да ни закара до марината за 25 долара. Давам си сметка, че за първи път се возя в автомобил при ляво движение. Този факт внася допълнителна доза екзотика във възприятията ми. Гледал съм Бермуда десетки минути на Google Earth в интернет последните месеци. Знам, че се състои от няколко големи и стотици по-малки острови, като по-големите са свързани чрез провлаци и мостове. Мъча се да си представя картата докато се возим и морето се оказва ту от лявата ми страна, ту от дясната и така няколко пъти. Пътче с две ленти вие и следва извивките на островните брегове, като минава покрай изключително спретнати къщички и дворчета. Без много коли по улиците и почти никакви хора наоколо.

Спираме над съвсем малка, но уютна марина, състояща се от два понтона, която се води марината на ветроходния спортен клуб – Сейнт Джордж. Виждаме ОCEANIS, спокойно дремещ на външния понтон. Дидо ни се хили и маха отдалеч. Махаме и ние. След две денонощия път и разни премеждия по летищата, най-накрая нашият екипаж се събира. На яхтата е и Иво Върбанов, който помага на Дидо с разни дребни ремонти по яхтата, докато останалите членове от предишния екипаж са на обеден плаж.

До момента бях виждал яхтата два пъти. Веднъж я  видях швартована на Кавала, а втория път се натъкнах на нея докато плавах с клиенти в един залив на остров Перистера. Качвам се на OCEANIS за пръв път и впечатлението ми, разбира се, е за големина, простор и светлина.

Първата ми работа е да проверя какво се е разляло в сака ми. Имам лошо предчувствие, че е литърът ракия, който съм замаскирал в картонена кутия от натурален сок и мушнал в единия от чисто новите си ветроходни ботуши. С Ненчо бяхме внесли малко над допустимото количество твърд алкохол в Бермуда. Убедих се, че по-удачният вариант е бил все пак да използвам пластмасово шише. О, беда, ракията е! Виждам как безценната течност се  изпарява под горещите лъчи на Бермудското слънце. Успявам да спася около 300 гр след като изсипвам съдържанието от ботуша в пластмасово шише. Сега вече мога да се посветя на работата, с която Дидо бърза да ни посрещне.

Ненчо се залавя със смяна на отходен маркуч на дясната кърмова тоалетна, както си ни беше обещано от капитана.  Митака прави ревизия на хладилника и го чисти. Аз отпушвам шпигатите, които оттичат водата от едно пространство, където се прибира автоматичната врата към кают-компанията. В късния следобед Дидо ни разписва един гарнизон и с Ненчо и Митака отиваме да се разходим из северната и централна част на остров Сейнт  Джордж. Самият Дидо си е наел скутерче за няколко дни и държи преди да го върне да проучи белите петна на острова, които още не е разгледал.

Прави впечатление, че няма изоставени, порутени, бедни къщи. Всичките са подържани, с окосени дворове и измазани в ярки цветове. Както разбираме по-късно тук и най-бедният жител разполага с къща и автомобил. Стандартът на живот е изключително висок. Бермуда е любимо място за платежоспособни туристи главно от САЩ, Канада и Англия. В следствие на географската си близост до северноамериканския континент са достатъчни няколко минути , за да се усети силното влияние на САЩ във всички сфери на живота тук.

Разхождаме се по крайбрежната улица докато стигаме до артилерийския форт Александра, който до преди век е защитавал североизточните брегове на острова. Гледаме океана и на мен ми се струва неестествено, че след дни ще тръгнем в тази посока и десет дни няма да видим суша, докато живот и здраве стигнем до Азорите.

Светлосиният цвят на водата ясно показва докъде стига рифа навътре в морето. Бермуда е най-северната коралова островна формация в света. Тук рифът навлиза в океана на едва миля навътре и точно затова именно на това място изкуствено е прокопан канал и поддържан фарватер с близо миля дължина, откъдето ще минем и ние след 2 дни. Иначе островът е в прегръдката на 200 квадратни мили коралови рифове. Те са основните виновници над 300 идентифицирани морски съда да лежат корабокруширали на дъното покрай Бермуда, а не някаква свръестествена сила на Бермудския триъгълник. Гълфстриймското течение прави лоша услуга на преминаващите през тази точка на света кораби, като насилствено ги носи застрашително именно към Бермуда. Затова и до днес Бермуда е наричана столицата на корабокрушенията, а от там и на скуба – дайвинга.

Разходката ни свършва в стария град Сейнт Джордж, който е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство. Той е първият създаден град на Бермудите – в далечната 1612 г. и първият непрестанно населяван английски град в Нови свят. И това лесно се забелязва из улиците на малкото градче, където почти всяка къща има поне 4-вековна история и табела, указваща предназначението й и на какви исторически събития е станала арена.

Минаваме през малкото центърче с площадчето и разглеждаме репликата на кораба „Деливърънс“. Защо Бермудците отдават почит на този кораб? През 1609 г. английският кораб Sea Venture със 150 колонисти на борда умишлено корабокрушира в рифа на острова, за да запази живота на хората в разразилата се буря.  10 месеца по-късно тези първи колонисти на острова изграждат два по-малки кораба, с които по-голямата част от тях продължават към първоначално планираната крайна точка – Джорджтаун, Вирджиния. Един от корабите е именно „Деливърънс“. Там откъдето гледахме океана преди малко било именно мястото, където бил строен и пуснат на вода  кораба, затова и така се нарича „Building Bay“.

 И някак естествено разходката ни приключва в Wahoo’s Bistro and Patio на по чаша Dark’n Stormy – коктейл от тъмен ром Goslings, джинджифилова бира и сок от лайм. Аз лично имам свой собствен и дълбок сантимент докато отпивам този коктейл. Когато преди месеци писах статиите за Карибските ни плавания и оферти,  се натъкнах на тази напитка като характерната местна забележителност, която не трябва да се изпуска. Едно е обаче да я описваш в промотираща статия на сайт, съвсем друго да се намираш в стария град Сейнт Джордж на Бермуда, в кръчмата, която е посрещала моряци и морски вълци векове наред, и да отпиваш от напитката, която са пили тези уважавани и недотам уважавани особи.

Коктейлът ни влиза повече от добре и Митака трябва да купи по още една чаша, защото само той има кредитна карта, а и вече се разбрахме той да плаща до второ нареждане. Хубав човек е Митака!

Бързаме да се приберем на марината, защото в 18:30 е обявен началният час за вечерята и награждаването на екипажите от първия етап. Пред сградата на ветроходния клуб вече цари суетня. Гордо се веят знамената на Бермуда, Великобритания, САЩ, Канада и ARC Europe. Хора от различни екипажи обличат брандирани дрехи с името на яхтата или ветроходния клуб, в който членуват. Някои се познават, подхвърлят си майтапи. Дидо също разменя думи с доста от тях. Очевидно  го познават. Нашите колеги от първия екипаж са се върнали от плаж и разходка и също се приготвят. Имат нагласа да вземат приза за първо място. Приготвят се телефони и камери за снимане.

С Митака и Ненчо нямаме платени куверти за вечерята, но Дидо е настоятелен да присъстваме и скоро също намираме място сред екипажите на регатата. Дават ни и баджове. Правим си обща снимка с всички екипажи пред клуба като фотографът снима от дългата веранда на втория етаж. Пийваме питиета. Получава се нещо като сбирка-коктейл на брега на океана.

Пръв Ненчо от новия екипаж се заговаря с разни хора от другите екипажи. Следва вечеря на няколко дълги маси. Всеки си взима порцията от нещо като шублер в стената. Ядем изключително прясна и крехка риба. Гладни сме и я омитаме за отрицателно време. До нас сяда шкиперът на  яхта LEANDER, с когото току-що някой от нашите се е запознал. И той като нас се включва за втория и третия етап. Екипажът им е double – handed. Поздравява ни за успешното представяне на първия етап. Много ни се радва, защото неговата шефка е българка. Дори й звъни, за да й се похвали, че се е запознал с българи. Някой от нашите дори говори по телефона с нея.

След като попривършваме с храната, започва церемонията по награждаването. Прави ми приятно впечатление лекотата и професионализма на организаторите и водещите на церемонията. Няма припряност, няма притеснение, всичко върви гладко и леко. Създават една чудесна атмосфера и само мога да съжалявам, че все още не съм се сближил с тях.

Сигурен съм, че живот и здраве до последния ден в Лагош ще съм се обвързал с тези хора доста силно социално и емоционално, което е и една от основните идеи на всички вариации и издания на ARC.

Третата награда в нашата дивизия попада в една яхта Farr 50. Щом обявяват името на яхта MADRIGAL на второ място, става ясно, че OCEANIS  е пръв. Тръпки ме побиват, толкова съм горд! Екипажът ни от първия етап излиза на импровизираната сцена , за да му връчат символичната награда – голяма бутилка тъмен ром Goslings. Goslings са едни от спонсорите на този етап от регатата и даряват знамена, шапки и други рекламни материали.

Правим снимки на нашите хора. Радвам се за тях, радвам се за нас, че сме тук и сме единствените българи, които могат да им честитят лично на Бермуда. Прокрадва се мисълта, че те са си свършили отлично работата и сега се очаква и от нас да направим същото. Вдигат летвата високо. Определено!

Утре Иво Евгениев си заминава, Любаша – също. Решаваме да зарежем партито и да се приберем на яхтата, за да изпием наградата. Така ще я почувстваме не само с душата си, а и с тялото си. Утре пред екипаж 2 предстои подготовка, докато екипаж 1 с леко сърце ще се разхождат из острова. Нямам търпение да се впуснем в приключението „преплаване на океана“. Господи какъв съм късметлия да съм тук и да преживявам тази емоция!

Заспивам в чувала в кок-пита.

13 май 2019 г.

Денят започва с планиране на задачите. Екипаж 2 рано напуска яхтата и ни оставя на спокойствие да подготвяме яхтата за следващия етап. Ненчо продължава с ремонта на тоалетната. С Митака правим ревизия на храната,  като се допитваме до Дидо за това какво да купуваме, кое е подходящо, колко и как ще го съхраняваме, тъй като нямаме опит с толкова дълго плаване без спирка. Като цяло имаме огромно наследство от храна и напитки от екипаж 1, които безвъзмездно ни  ги преотстъпват. Отварям всички хладилници, рундуци, шкафове и долапи. Аз вадя и броя, а Митака записва. Оказва се, че имаме недокосната почти половината от нужната ни вода за пиене. Планираме да има по 2 л минерална вода на човек на ден. Смятаме, че ще стигнем до Азорите за приблизително 10 дни, но слагаме 2 дни резерва. Ще купим предимно 10 литрови туби и всеки ще си налива в личен термос всеки ден. Така ще е по-екологично и евтино. Термосите са с широко гърло, за да няма голяма фира като започне преливане от тубите в бурно време. Имаме десетки литри с готова френска супа с най-различни вкусове. Варивата като ориз, спагети, леща, боб като че да не са пипнати и въобще не се налага да ги допълваме. Същото важи за ядките и сухарите.

Дидо се захваща да чисти яхтата отвън, а ние с Митака събираме всички празни торби и се запътваме на пазар. Поръчваме такси, защото най-близкия подходящ супермаркет се намира на 10-тина километра. Пътьом изпращаме Любаша до летището. Любаша заговаря чернокожия таксиметров шофьор, който както всичките си съостровници е любезен, разговорлив и с чувство за хумор. Личи тъгата на Любаша, че трябва да си заминава. Шофьорът я убеждава да остане. Разговорът не пречи на шофьора да поздравява всички хора по пътя, които познава, а като се има предвид, че местните са само 60 000 души, това се случва на всеки светофар и кръстовище. Отваря се прозореца, провиква се, маха с ръка приветливо. Някак родно ми става. Сигурен съм, че вижда тези хора през ден, но ги приветства така, все едно не са се виждали десетилетия.

Шофьорът е колоритен и на външен вид. Облечен е по типичния за Бермуда начин за мъже: бяла риза с дълъг ръкав, бермуди (че какво друго на Бермуда!), дълги черни чорапи, вдигнати до коленете и официални обувки.

Разбираме се с шофьора да дойде да ни прибере обратно след час от супермаркета. Нагласяме хронометъра и се гмуркаме в супермаркета.

Посещението на  супермаркет в точка на света, която посещавам за първи път, е любимо мое занимание. То е също толкова полезно да опознаеш дадено място, колкото да посетиш местната кръчма или местните гробища. Дава представа какво ядат хората, кои са екзотичните плодове и зеленчуци, каква е културата на хранене на местните хора.

Първото впечатление, с което се сблъскваме с Митака в магазина са високите цени. Второто нещо е неудобството от неметричната система – унции, либри, галони и т.н. Бързо ни става ясно обаче, че колкото по-бързо се абстрахираме от горните неудобства, толкова по-бърза и  ефективна работа ще свършим. Така бързо напълваме 2 колички  с продоволствие. Въпреки опита ни да сме безразлични към цените, заставането пред щанда с алкохол ни обезоръжава отново. Отказвам се да купувам твърд алкохол, както се бяхме разбрали с побратима ми по чаша – Ненчо. Не само това, отказвам се и от закупуването  на количество бира, както си бях намислил. Ужас! Какво ще правим? Ветроход без вятър може да тръгне, но без алкохол – никога!

Постепенно пестеливостта ни кара да купим вчерашен хляб, вместо днешен. Настъпват и ред други промени в списъка ни за пазар, изразяващи се главно в задраскване на продукти, които бяхме планирали за  закупуване, но се сега ни се  струват излишен лукс и прахосничество. Всичко това става повод по-късно Ненчо и Дидо да  ни взимат на подбив по време на плаването,  когато питат къде е това и това и ние с непоклатима категоричност им отговаряме, че сме решили да  не го купуваме, защото всъщност нямаме вопиюща нужда от тях. Освен стековете с вода, продуктите се събират в пет големи пазарски чанти.

Когато таксито ни стоварва обратно на марината, OCEANIS го няма на понтона. Виждаме го няколко-стотин метра по-навътре в морето на котва. Сядаме с Митака на стълбите и започваме да чакаме Ненчо и Дидо да ни забележат. Откакто напуснахме европейския бряг и съюз, просто си изключих телефона и само чат-пат го използвам като фотоапарат. Останалите също. Дори и не  помисляме да звъним на Дидо или Ненчо. Дидо беше споменал, че се налага да излезем на котва в залива, тъй като се очаква буря, а понтонът на яхтения клуб не е безопасен.

Става обяд. С Митака хвърляме торбите на един куп и започваме да си хапваме шунка, вчерашен  хляб и майонеза. Оттук виждаме, че нашите хора на яхтата са ни забелязали и снаражават дингито. OCEANIS има хубаво динги, но стои спуснато и прибрано в чохъл в един от кърмовите рундуци и изисква доста време докато се сглоби твърдото дъно, надуе се и се закрепи извънбордовият двигател към него. По някое време Дидо пристига с дингито и на няколко пъти превозваме багажа и себе си до яхтата.

Преценяваме, че  ще е по-удачно да пуснем котва непосредствено до центъра на Сейнт Джордж и се местим с още 300 – 400 м по на запад.

Екипаж 1 са още на обиколка из острова. Митака спи. Решаваме да не го будим и тримата с Дидо и Ненчо се захващаме да шкурим корпуса отвън. За  целия си престой на Карибите по корпуса се е насложил слой „зеленьоч“, а в кърмовата част дори са се полепили ракушки. Несериозно е да се впуснем в регатата с това състояние на корпуса. Флуидното обтичане на корпуса може да е нещо невидимо, но  не и маловажно за бързия и оптимален ход на яхтата.

Дидо надява професионална гмуркаческа екипировка с бутилки, за да покрие кила и най-дълбоките части на корпуса. Ние с Ненчо се въоръжаваме с по маска и шнорхел. Предварително си подготвяме парапети от въже, които да спуснем през бордовете и са ни опора за придвижване и шкурене на корпуса.  

Това упражнение сме го играли единствено на Ял-четата и то когато са окапачени на сушата. Правим го поне веднъж в годината преди участието ни на регата „3-ти март“. Но като се има предвид,  че Ял-овете стоят на сушата, когато не са заети с обслужване на клиенти, те не зеленясват. Тях ги обслужваме поради възникнали драскотини и пукнатини през време на сезона – главно шлайфане, китосване и последващо шкурене.

Но да чистим круизна яхта сантиметър по сантиметър с четки ми се случва за пръв път. Неочаквано за мен това действие се оказва изключително изморително. Първо защото мястото, където сме хвърлили котва не е от най-заветните. Малки вълни се блъскат в корпуса и въртят непрекъснато яхтата. Близо сме до вътрешен канал, който се образува между островите и непрекъснато има трафик от преминаващи морски съдове. При изплуване от поредното гмуркане, трябва да внимаваш да не поемеш ударна доза солена вода, вместо очакваната глътка въздух. На второ място OCEANIS  е 58 футова яхта, с пропорционално по-широк и дълбоко газещ корпус от всички яхти, на които съм се гмуркал, за да премахвам намотани около пропелера въжета.

При първите ми гмуркания въздухът ми стига само колкото да намеря мястото до което съм стигнал с четката от предишното гмуркане и вече трябва да се отправям нагоре към живителния кислород. След няколко десетки гмуркания вече се изпедепцвам, ставам по-смел, въртя се, суча се и заставам в неописуеми пози под водата, докато с лява или дясна ръка до последната секунда чегъртам корпуса. Мотивиращо е да виждаш, как откъдето е минала четката ти, повърхността на яхтата добива съвсем различен цвят и гладкост на повърхността. Облива те вътрешно задоволство, че с всяко движение, намаляваш съпротивлението, което корпусът ще оказва на обтичащата го вода.

По някое време усещам, че губя ритъма, въздухът, който си поемам не ми достига въобще. Очевидно съм доста изморен. Лека – полека се придвижвам до кърмата малко гузен, че почивам, докато другите продължават. Засичам Ненчо, на когото споделям състоянието си. Той ме успокоява, като казва, че и при него положението е същото. Почиваме за малко и отиваме за втора серия. Минал съм еднократно моята част от корпуса и сега се връщам да доизчистя пропуски. С Дидо се засичаме под водата като чистим гранични сектори между моите зони и неговите. Когато издиша въздуха от маската си всичко около мен става в мехурчета,  които търсят пътя си нагоре покрай корпуса и тотално ме лишават от всякаква видимост и ориентир.

Скоро усещам нужда от по-дълга почивка. Ненчо също излиза. Толкова сме изтощени, че седим на банките и просто дишаме. С поглед се разбираме, че това ще му е на чистенето, повече  няма да влизаме! След малко се появява Дидо, който се смее на вида ни. Изпиваме по бира и това окончателно слага край на всякакво по-нататъшно превръщане на корпуса в идеална, огледална повърхност. Да се надяваме,  че останалите екипажи не са се постарали повече от нас! 

Митака се събужда и решаваме екипаж 2 да слезе с дингито в града и да вечеряме на ресторант. Речено – сторено. Стигаме до брега и връзваме дингито на едно плаващо понтонче, където са вързани още 15-20 дингита и до него се стига с разбутване. Усещането е като да плаваш в езеро с лилии, но вместо лилии има дингита. Кръщаваме мястото динги-док.

Близо до дока се разминаваме с една жена с огромен жълтобял папагал ара на рамото й. Много екзотично изглеждат и я моля да ги снимам. Малко по-надолу, на самия площад, забелязваме ешафод с дъска и дупки за главите и ръцете за двама каторжници. Странно защо точно тази конструкция трябва да „краси“ градския площад и да се превръща в туристическа атракция и туристите да се снимат. Ние също с Дидо си заклещваме главите и ръцете и Ненчо ни снима.

 Отново сядаме в Wahoo’s Bistro and Patio, но този път в ресторантската част. Поръчваме си риба – такава, каквато не можем да ядем в Гърция: уаху и махи-махи. Аз си избирам блюдо със специфичното име „Бермудски триъгълник“. Състои се от 3 вида риба – уаху, махи – махи и рокфиш, приготвени по различен начин, заедно с интересно сготвен ориз и сладникава субстанция (сос). Сервитьорът ни прави една обща снимка, която се оказва една от малкото ни подобни, поради странната природа на моите съекипажници и пълното им отричане и нежелание да се снимат.

Вечерта, вече на яхтата с Владо, Мария и Диди си споделяме как е минал деня ни. Те са очаровани от острова и това, което са видели и научили за него. Казват, че ако трябва да го сравнят с Карибите, тук е доста по-уредено и спокойно за живеене. Като красота и екзотика по нищо не им отстъпва. Хората са изключително приветливи. Навсякъде ги заговаряли и питали откъде са. След като отговаряли, неизменно следващият въпрос бил „А познавате ли Борис?“ Борис бил българин. Преди години се установил на острова, като се занимавал със строителни и ремонтни дейности. За кратко станал известен сред жителите на острова, които го викали за всякакви поправки по къщите и колите им и всички го познавали. Добър човек.

Още по-късно, вече на няколко чаши ром доразвиваме идеята за бермудския триъгълник. Всеки е открил някакъв свой рай тук. Майтапим се, че всички искаме да изчезнем поне за известно време в този мистериозен триъгълник. Когато стане време и се върнем при жените си, ще се правим на ударени и ще питаме с почуда: „Ама коя година сме?“. Все едно, че Бермудският триъгълник ни е „изчезнал“, а всъщност ще е изчезнала единствено ординерната обстоятелственост на ежедневието. 

14 май 2019 г.

Днес е денят, който си определихме с Ненчо да пощъкаме из острова. От екипаж 2 са ни оставили техни промоционални билети за автобуса , които важат дори за някакъв воден транспорт между малките островчета.

И точна заради това утрото ни посреща с облаци, силен вятър и дъжд. Почивният ден за разходки отпада. Вместо това какво…дребни задачки по лодката. Ако има нещо безкрайно освен вселената, това са малките повреди и ремонтни дейности, които всяка яхта си изисква. Ей, богу за цялото време на приключението ми разбрах, че това е не само любопитна констатация, а категорична истина, реалност! Дори по някое време моля Дидо да спре да се разхожда из лодката, защото непрекъснато се натъква на малки и големи, забележими и незабележими проблеми, които  трябва да се отстраняват на момента.

Заемам се с шиене на биминито, което на ОCEANIS е пренатегнато. Скроено е доста по-тясно от рамката и всички ципове са опънати до скъсване. При най-малкото усилие и се късат. По тази причина не ги отваряме и не махахме спрейхуда, защото повторното заципване е просто невъзможно. Момчетата махат соларните панели и ги прибират, тъй като няма да имаме нужда от тях.

Над нас преминава тропическа буря с валежи като из ведро и силен вятър. Синоптиците познаха. Браво на хората от марината, че предупреждават спрелите на понтона лодки да се изтеглят на безопасно навътре в залива. Диди е някъде из острова. С Влади, Мария и Митака бавно и методично унищожаваме останалото бяло вино и си говорим за яхти, регати, плавания. Изпращаме Дидо и Ненчо на техническа конференция за етап 2. Тръгват с дингито. Гледаме как нашият приятел  Мат – шкиперът на LEANDER и неговият съекипажник също в тяхното динги са си вдигнали нагоре очевидно неработещия си извънбордови двигател и се мъчат на гребла. Видимо нямат никакъв прогрес, защото и течението и вятърът са срещу тях. В допълнение стават вир вода от продължаващия дъжд. Дидо също ги забелязва, защото след като оставя Ненчо на сушата, се връща да ги спасява. Връзва ги и ги закарва на буксир до сградата на ветроходния клуб.

Вечерта решаваме и двата екипажа да отидем дружно на ресторант, по случай последната ни вечер в този състав. Утре Владо, Мария и Диди си заминават, а ние отплаваме. Минаваме през коуст- гарда, за да уредим документите по заминаването ни утре. Особеност е, че екипаж 1 са дошли по вода, а напускат острова по въздух, а екипаж 2 сме обратно. Всичко минава гладко.

Спираме се на ресторант The Warf, където освен нас има още една маса хора. Поръчваме India Pale Ale бира. Аз си харесвам традиционна супа с кафе и ром, както и скариди с ориз. Всичко е симфония от нови и екзотични вкусове. Цената не искам да коментирам, а и се стремя да се приучавам да не ми пука. Покрай нас минава един бял господин и щом ни чува, ни заговаря:

  • Здравейте. Аз съм собственикът на заведението. Откъде сте, защото речта ви ми звучи познато.
  • От България – казваме.
  • Ха, съседи значи! Аз съм от Сърбия. Казвам се Милош. Щом сте тук навярно познавате вече Борис?

Избухваме в смях. Милош се обръща към сервитьора и му казва да донесе на всеки по още едно питие от същото. Черпи. Каним го при нас и той след минута се връща и сяда на масата ни. Преди години се оказва на Бермуда и се влюбва в мястото. Намира попрището на ресторантьор за своето нещо на белия свят. Казва, че си е спечелил име и доверие с много търпение и труд. Успоредно с нас, води разговор и с някакъв рибар на съседната маса, който се оказва, че го зарежда ежедневно с прясна риба. Разказва ни за острова.

Неизбежно се връщаме на темата за Борис. Разказваме му, че навсякъде ни преследва неговото име. Милош казва, че човекът е много стойностен и това е причината всички да го знаят. Разказва ни обаче неприятна история, свързана с него. Преди седмици, когато се прибира  след работа в къщи, е нападнат от човек с нож, който го е намушкал с цел грабеж. За щастие не било сериозно и Борис вече бил добре. Нападателят е заловен веднага. Престъпността е изключително непозната на острова. Подобни престъпления са повече от рядкост, но ето че се случват.

Милош е превъзбуден и звъни на Борис. Иска да го изненада и бута слушалката към Диди да говори с него. От разговора им разбираме, че Борис е много поласкан и радостен да се чуе с българи. Щял да дойде да се запознаем, но е бил поканен на рожден ден и не може да си тръгне. Пожела ни всичко хубаво и успех.

Цялата атмосфера в ресторанта на Милош и разговора с него ме кара да се сетя за „До Чикаго и назад“ и срещата на Алеко с Бай Неделкович. И ние имаме сръбски домакин, и ние говорим за икономическо развитие, за живота, който водим.

Не разбирам българите, които като пътуват бягат от други българи като дявол от тамян. Не разбирам и основанията им да плюят и генерализират, че всички българи в чужбина са използвачи, алчни, надути и други подобни.  Не си ли дават сметка, че самите те допринасят за един омагьосан кръг, в който всички се клепаме и избягваме един другиго  и с това нищо не допринасяме статуквото да се промени. За каква национална общност бленуваме тогава, за какво гражданско общество, ако нямаме дори нагласа да откликнем към другия, да съпреживеем, да се сближим.

Понасяме  се бавно към дингито и яхтата. Сейнт Джордж не се слави с нощен живот, ние не сме в самия център на градчето и вечерта се оглася от нечуван от нас звук, идващ от храстите покрай тротоара. Някакво животинче явно продуцира тази музика, но не знам какво. Взаимно се образоваме от подочуто и прочетеното в  туристически брошури. Оказва се пееща дървесна жаба, характерна за острова. Певци са мъжките екземпляри. Изненадващо големината им е колкото човешки нокът, но песента която  пеят може да не позволи на туриста да спи цяла нощ. Особено активни са след дъжд.

Щастливци сме! Днес цял ден вали, но ние спим на 100 – 200 м от сушата, така че сънят ни е гарантиран.  Сега се сещам, че на банкнотата от 20 бермудски долара е изобразена именно тази жаба. Бермудските банкноти не случайно са признати за едни от най-красивите на света с пъстротата и дизайнерските решения на рисунките на типични за мястото риби, папагали, птици.

3. Етап „Бермуда – Азорски островина регата ARC Europe

15 май 2019 г.

Денят на старта на втория етап Бермуда – Азорски острови от ARC Europe 2019 г. Малко е да се каже, че изпитвам вълнение. Това е не само старт на една регата, в която ще участвам. Това е начало на приключение, което ще помня цял живот. Чакал съм този момент месеци наред, прикривал съм мисълта за него от приятелите и близките си от суеверие, да не урочасам съдбата си и случайно нещо в плана ми да се счупи точно накрая. Дали моряците сме суеверни!?

Сутринта трябва да изпратим и да се сбогуваме с  участниците от предишния етап – Мимето, Диди и Иво. На тях обаче видимо не им се тръгва, искат да разтеглят това време на удовлетворение и наслада колкото може по-дълго. В етапа от Британски Вирджински острови до Бермуда те изненадващо успяха да се преборят с къде – къде по-класните яхти в тяхната дивизия и да завършат първи от всички яхти. Чувстват се горди и заслужили. Чувстват се като да са свършили отлична работа, бяха почивали няколко дни и разглеждали Бермуда и разбираемо не искаха да слагат край на тази авантюра.

Ние на свой ред нямаме търпение да започнем своето си приключение, своето предизвикателство. Имам нужда да останем само новия ни екипаж, за да може да се концентрираме в последните задачи и приготовления, да усетя яхтата наша, да влезем във владение един вид.

Мисля си, че екипажът на OCEANIS от първия етап вдига високо летвата. Преди да тръгнем за насам бях свидетел на възбудата на приятели и колеги в България от успеха им. Всички ни изпращаха с думите: „Хайде, да продължите със същото представяне!“ Сега тези думи ги чуваме отново от устите на предишния екипаж, което е още по-задължаващо, защото незадоволително наше представяне, би омаловажило  техните усилия.  

Пият кафе яваш-яваш и искат да удължат момента на слизането си от яхтата. Като че всеки да чака останалите. Започва да не ме свърта. Най-накрая Дидо ги подканя, защото трябва да ги изпратим с дингито на  брега. После трябва да го спаднем и разглобим, а то се прибира дълго и пипкаво.

Извозвам ги с дингито до познатия ни динги –док на Сейнт Джордж, разпределени на няколко пъти – хора и багажи. Накрая с Ненчо сваляме пране, което да изперем в обществената пералня и да изсушим. Не мога да повярвам, че 3 часа преди старта се занимаваме с подобно нещо. Мечтата ми започва да се материализира в центрофугата на пералната машина. По нищо не личи, че след малко 30-тина яхти ще напуснат залива и ще се отправят на презокеанско плаване.

Докато чакаме пералнята посещаваме сградата на кметството, което е превърнато в музей със свободен вход. По средата на заседателната зала има книга, където всеки може да остави послание и да го подпише. Отбелязваме се с Ненчо. Най ме впечатлява капсула на времето, която е била поставена в сградата 1609 г. и 400 години по-късно е била отворена, а посланието – прочетено. Друга такава капсула е била поставена през 2009 и ще бъде отворена след други няколко стотин години. Усещам времето с ноздрите си. Хората имат усещане за значимост на историята си, и което е по-важно – зачитат я.

Вече на яхтата Дидо ни обяснява, че ще задържи паспортите ни в една пластмасова кутия и ще я сложи във водонепроницаемата  grab –bag. Това е специална чанта, която всяка яхта е хубаво да има. Може да е бидон. Може да има няколко grab – bag- a на яхтата, особено ако става въпрос за самотни мореплаватели. В нашия grab-bag има аптечка, лични документи и други принадлежности за аварийна ситуация. Чантата стои на комуникативно място и при нужда се грабва от човек от екипажа преди принудително напускане на яхтата.

Дидо ни припомня, че са имали такава чанта с Мишо Копанов и и са я ползвали по предназначение, когато  яхтата им FURIA потъна в Атлантика по време на регата TWOSTAR 2017 г. и бяха спасени от преминаващ наблизо канадски кораб. Хъммм, след това казване, вече не съм сигурен дали Дидо просто не иска да ни скрие паспортите, за да не се откажем в последния момент. Майтап.

Вдигаме котва от залива и захождаме към старта. Не съм имал много стартове  по регати. Но всички са минавали под знака на адреналина. Независимо от регатата: дали е на Искъра между два или три Ял-а, или на регата Кавала, винаги ме е стягал коремът от притеснение. Не знам какъв човек трябва да си, за да не се вълнуваш при сигналите, маркиращи 5 минути, 1 минута и самия старт. Колкото по-малко секунди остават до старта, толкова повече се завихря манджата от порещи водата корпуси, приближаващи към онази заветна точка на старта, която е най-изгодна за атакуване на стартовата линия. Проблемът е, че всички знаят коя е точката и се стремят да извоюват коридор през нея първи и да го отстояват.

Не съм очаквал обаче, че ще стартираме презокеанското си плаване с безветрие. Скорост на вятъра: 5 възела. Интересно е да наблюдаваме какво са намислили останалите. Повечето яхти вече са извадили грот и имат готовност да опъват я геноа, я Code Zero.

Стартът е даден! Дидо ми се струва несигурен, дали да се занимаваме с отваряне на платна, или директно да измоторим. Но неговата несигурност произтича не от липса на категоричност за включване на мотора, а от противоречието с принципа да участваш и стартираш на ветроходно състезание на мотор. Някак недопустимо е. Не, не е несигурност,а  гузност, че неминуемо единственото логично решение води до включване на двигателя. И останалите шкипери започват да потвърждават това становище – един след друг прибират платната и палят моторите. Да стартираш на платна е все пак и въпрос на чест и уважение към всички местни зрители и туристи, които са дошли да наблюдават старта и изпратят флотилията. Някои от тях са се разходили чак до последните издадени носове на острова, от където снимат и махат с ръка, редом до едновремешните оръдия, подали дула през бойниците на фортовете.

Моторницата на  организаторите, която до момента ни придружава, забавя ход и се връща обратно. От там ни махат за добър път и ни снимат.

Оставаме на платна докато излизаме от фарватера. Момент, колкото тържествен, заради участието в старт на една толкова популярна регата, толкова и личен – предстои ми първо пресичане на океан. Какво ли ни чака, какво е намислил за нас Нептун!?

Болшинството лодки са вече пред нас, повечето от тях безцеремонно и някак вулгарно плюейки вода от ауспусите си, докато ни задминават. Въпросът с използването на двигател по време на тази регата стои така: всяко включване на двигателя и употребата  му на ход води до наказание. Наказанието представлява добавяне на време. Употребата на двигател на ход се контролира от самия екипаж и се разчита на честността на участниците. Всеки екипаж трябва чинно да отрази в корабния дневник времетраенето на ползване на двигателя за ход. По сверка с метеорологичното време, по-късно организаторите преизчисляват чрез коефициент коригираното ти време и добавят наказанието към реалното време, с което си финиширал.

Чак сега Дидо започва да преодолява неудобството си и също пали двигателя. Оставяме грота отворен. Лека – полека започваме да задминаваме лодките една по една. Все още яхтите от флотилията не сме се разкъсали и се разминаваме на десетина метра една от друга. Чак сега имаме възможност да разгледаме екипажите и лодките – от колко души се състои всяка яхта, кой с какви системи разполага. Махаме си взаимно.

Двигателят ни е голям и мощен – 140 к.с, което е повече мощност в сравнение с двигателите на всички яхти, които съм карал, а те са над 25. Дидо казва, че по негови наблюдения на двигател сме най-бързи от цялата флотилия. Двигателят е Wolksvagen, което е странно за яхта на фона на доминацията на Volvo Penta и Yanmar.

В тези първи часове е интересно да наблюдаваш кой накъде се запътва – дали яхтите избират север, или юг, или търсят ортодромата.

В рамките на час духва 9 възела от 120 градуса ляво на борд. Не се колебаем да вдигнем величествения 250 квадрата генакер. Една от най-красивите гледки на света: яхта, която плава на генакер. Има нещо величествено, някакво религиозно страхопочитание и благоговение докато стоиш в подножието на това кубе на катедрала и се взираш в чудните му извивки. Правим скорост от 7.4 възела. Твърде скоро кубето на ветрилото почва да се гъне и силата на вятъра  да не е достатъчна, за да го изпълни. И пак включваме мотора.

Покрай лодката виждам за пръв път физалия. Незапознатите бъркат това безгръбначно с медуза. Нарича се още потугалска галера, защото представлява мехур пълен с газ, който има форма на ветроходно платно и точно като такова служи – придвижва това същество с помощта на вятъра по повърхността на водата.

Настъпва  моментът, в който Дидо организира вахтите и ни информира. Ще даваме вахти по двойки и на 6 часа, като се започне от 18:00. Двойките са Дидо и Митко, Ненчо и аз. През следващите 10 денонощия ежедневният ни ритъм ще е кратен на числото 6 , 6 часа вахта, 6 часа – каквото искаш друго. Малко известно е, че въвеждането на работни смени – дневна и нощна – такива, каквито ги познаваме днес, води началото си от ветроходните платноходи от едно време.

Въвеждаме и UTC времето, което е официалното време за живота на яхта в океана. Тази промяна е свързана с пренастройка на часовника на ръката ми. Той има дигитално и аналогово измерване на времето. Оставям едното на UTC, а другото на времето в България, за да знам кога да правя връзка с близките. Остава едно трето време, което е реалното, природно време, съобразено с изгрева, залеза, тъмното и светлото за тази географска дължина. И то няма нищо общо с UTC времето или това в България.  В началото ми е доста странно, несвойствено. Обяд ли е, вечеря ли е, гладен ли си, спи ли ти се – подобно на онзи виц. Но съм свикнал да търся в подобни нестандартни обстоятелства интересното и предизвикателното и се наслаждавам на обърканото време.

Чувствам  се като в разказ на Станислав Лем от „Звездни дневници“, където Лем прави много подробна разработка на темата за времето, пътуването във времето и играта с физичните закони. Така залезът се пада в 23:00 ч.

На щрек съм с фотоапарата. Снимам. Жалко, че залезът ще се пада по време на вахтата на Дидо и Митака! Пейзажът е страхотен! Има точно две измерения: небе и океан. Нищо друго. Небето е като тетрадка, всичко изпъква по него: облаци и слънчева светлина. Водата е по-плътното изражение на небето.

16 май 2019 г.

Продължаваме да моторим целия този ден. В безветрие и на грот. Голям късмет е, ако подухне повече от 6 -7 възeла и успеем да прибавим и генуа. Сутринта от 9:00 до 11:30 вятърът изостря, отново вдига до 9 възeла, което ни кара да отворим за пръв път и Code Zero-то и да изключим двигателя. С вчерашното отваряне на генакера, това са  единствените моменти, в които се движим само на ветрила. В голяма степен Дидо прави това, за да ни запознае с тези платна и как се работи с тях, а не защото имаме реални условия за тях.

Не съм предполагал, че океанът може да е толкова спокоен. Да, чел съм за подобни периоди, но не съм си представял, че може да ми се случи точно на мен и то в момент, когато се състезаваме. Безветрието със сигурност ни мъчи. Всеки от нас си е представял жадуваното плаване да протича под платна. Ако нещо ни липсва, името му е вятър. 

Същевременно океанът не спира да е жив и да се движи. Океанът е красив. Безветрието не значи спокойна вода и ясно небе. Вълни има, даже и вятър има, но той е недостатъчен да носи 27-тонния OCEANIS само на платна.

Няколко птици прелитат покрай лодката. Сега ми се струва странно, че летят толкова далеч от брега. След дни тази гледка ще стане обичайна и дори няма  да ми прави впечатление.

Най-близките до нас други хора са екипажите на Х-а (NIKA) и Дудука (SEA FLUTE) , но нямаме зрителен контакт. Виждаме ги като единствените 2 лодки на плотера, защото AIS системата засича морски съдове на максимум 12 м.м. от нас. Очевидно копират ходовете ни, защото всяка малка промяна в посоката и скоростта ни бива последвана от тях. Мисля си, че в голяма степен се съобразяват с действията и решенията на Дидо. Имат му респект.

Започваме да се майтапим докъде ще ни стигне горивото с това моторене. Очевидно всички екипажи имат същата стратегия като нас – да моторят през дупката от безветрие, докато стигнат до заветните по-неспокойни въздушни маси, които да ги изстрелят на изток. Подозираме, че в следващите часове доста лодки, щат не щат, ще изключат двигателите, за да спестят последни количества гориво за приставане или за краен случай.

Най-болезнено безветрието се понася от Дидо, който направо се чувства гузен, че моторим. Това не е естествено за една ветроходна яхта, а той не е свикнал да кара на събрани ветрила. Въпрос на часове е да вземем решение да изключим мотора и да продължим с каквото ни предложи вятъра.

Океанът е избрал това начало за нас. Приемаме го философски. Така имаме необходимото спокойствие да се запознаем с яхтата, с вахтения живот, с живота около нас.

Свикваме с поредната промяна в дневния ни режим – кога да спим, кога да се храним, кога да застъпваме на вахта. Така слънцето тук залязва де факто в 23:00 ч., а когато седнем да се храним заедно с другата вахта, на тях им се пада обяд, а на нас – закуска.

Правим първо официално къпане. В баните на  лодката, разбира се. Дидо даже ни насърчава да се къпем, за да разходваме вода и лодката да става по-лека.

Пиша първи репорт до колегата Силвия. Изпращам го. Момчетата разбират, че съм пратил репорт. Недоволни са, че не съм им го прочел и не са го одобрили. Най-се пени Дидо и заразява и останалите. По капитански казва, че до момента винаги, когато някой е предавал съобщение от яхтата, го е съгласувал с останалия екипаж и е имало колективно съгласие за изпращането  му. Леко съм изненадан на реакцията им.

За мен писането е творчески, субективен и индивидуален акт и ми е трудно да приема, че те искат да ме коригират и още по-зле – да ме цензурират. В същото време осъзнавам, че това е признак на формиране на своеобразно групово екипажно съзнание и решавам да видя какво ще произтече от него. Изчитам им написания и вече пратен от мен текст. Ласкае ме вниманието, с което го изслушват и коментират. В този момент пет пари не давам, какво ще публикува Силвето и кой ще го прочете в България. Важното е, че живеем в една отделна реалност с тези момчета, че те оценяват важността на това, което правя, и се асоциират с моите наблюдения и натрупани впечатления. Всеки един от тях може да е скромен  и да не държи на публичност, но дава заявка, че го интересува как аз интерпретирам тяхната реалност, защото тази реалност е ценна и стойностна за тях. Ти да видиш!

Вземаме решение всеки следващ мой репорт да се изчита на всеослушание, да бъде коригиран и тогава – изпращан. Този развой на нещата остойностява и моите усилия, което не може да не ме радва.

Ненчо омесва хляб. Още със стъпването на яхтата той обяви, че е развил тайно умение, с което да е полезен на лодката. То е да меси хляб. Носи си мая, а от Бермуда купихме 5 килограма брашно. Наистина силно оръжие се оказва това умение! Яхтата мирише на прясно опечен хляб, а само този, който плава продължително време без спирка в океана може да оцени това богатство.

Изяждаме хляба с гъши пастет и бургундско вино. Официално за първи път черпим и Нептун с вино. Малко по-късно го черпим и с празна консерва от пастета. Така нарежда капитанът – биологичен отпадък, стъкло, хартия и метал да изхвърляме в морето, тъй като не можем да събираме този отпадък в продължение на 10 дни. С биологичния отпадък нямам грижа. И аз практикувам изхвърлянето му на лодките, на които съм шкипер. Трудно ми е да свикна с хартията, но мога да го понеса. Виж, с консервите  ми е най-тегаво! Колко обем биха взели едни измити, празни консервни кутии, консумирани от  4-ма души в продължение на 10 дни!? Не мога да повярвам, че на 58-ца няма място за един чувал отпадък. Но се подчинявам на нареждането на Дидо.

Красиви облаци…дъждовни. Едно от забавленията, които откривам за себе си, е изпращането на залеза. Слънцето се скрива откъм кърмата. За пореден ден нарочно ставам по-рано за вахта, за да хвана залеза. Мисля, че до Португалия ще имам няколко гигабайта снимки на залез. Всяка секунда от залеза е нова светлина, форма, комбинация от цветове – един гигантски калейдоскоп, чиито парченца се пренареждат от хоризонт до хоризонт. Когато около теб втори ден съществуват само вода и небе, в тях започваш да виждаш подробности, които са ти убягвали до момента. Нещо повече, изпадаш в зрителен транс и започваш да се чудиш дали небето се отразява във водата или обратното.

Чудя се, има ли по-важно нещо на света от залез в океана!?

Един интересен облак се е проточил от хоризонта, където залязва слънцето чак над главите ни. Навярно заради ракурса се създава впечатление, че облакът е разположен отвесно, във височина като огромен цилиндър. Лявата му страна, която не е огряна от слънцето, е зловещо смръщена и прави тъмна, черна сянка по повърхността на водата, която опира в яхтата.

Точно на носа ни пък, на около 5 мили пред нас има завеса от дъжд с изключително изразени краища.  Усещането е като да си намокриш ръката, ако я протегнеш и вадички дъждовна вода да започнат да се стичат към мишницате ти. Завесата също е осветена от залязващото слънце и ме кара да се чудя вече напред ли да гледам, назад ли, за да не изпусна някой цвят, нюанс, форма.

В океана небето ти говори – какво идва, какво следва като прогноза. Всичко около теб е като климатична карта от урок по география.

17 май 2019 г.

Приготвям се за нощната вахта. Това включва обличане на спасителната жилетка далеч от каютата ми. Вчера я надявах в каютата и точно закопчавах катарамата, когато нахълта Дидо и пита дали има някакво желязо наоколо. Не го разбрах. Той си даде сметка, че с тази многословност няма да получи скоро желания отговор и директно ме задърпа към каюткомпанията. Тук вече ми обясни, че компасът на автопилота се намира под леглото ми и всяко приближаване на по-голяма желязна част, работеща електроника и т.н. кара автопилота да се „побърква“. Жилетката има значителна желязна част и ето,  че съм пообъркал автопилота и яхтата е тръгнала където тя си знае.

Ясно е, че в следващите дни повтарям упражнението още няколко пъти за ужас на Дидо. Това се случва, когато не съм се събудил съвсем или когато се прибирам от вахта, вече доста изморен, или когато просто отскачам до каютата да взема нещо. Тогава вече имаме солидна скорост на платна и караме на автопилот и всяко „побъркване“ на автопилота е съпроводено с риск за спонтанен поворот. Все си мисля, че биха могли да измислят по-подходящо място за този уред, от това да го ръгнат под леглото!

Вахтата започва с вятър и каране на платна. Сила на вятъра едва 7-8 възела и посока 80 градуса от ляв борд. Превалява и дъжд. Първо обличане на щормачката. Още е нова и „неразчупена“, шумка, когато се движиш. Но пък така хубаво те обгръща около врата, главата и лицето, че като вдигнеш всички ципове и качулки, никакъв вятър и пръски не достигат до теб. Чувстваш се като в топло и уютно скривалище. И директно ти се доспива.

Дидо решава да пусне радара. Настройва го да ни предупреждава, ако има приближаващ ни обект на разстояние от миля. Оказва се, че благодарение на него на плотера можем да видим близки шквалове. Много полезно, но харчи ток. Разразява се дискусия дали освен това ни облъчва и в каква степен.  

Получаваме дежурния репорт за класирането на всички яхти към момента. На всеки 4 часа организаторите го разпращат по сателитния мейл. Движим се първи. Браво OCEANIS, браво момче!

Докато седя в тъмнината зад щурвала нещо пада първо върху мен в пазвата ми, а после се изхлузва със силен удар в краката ми. Мисля, че е някоя забравена чаша. Включвам червената светлина на челника и се навеждам. Нещото мърда. Върху мен е скочила летяща риба. Връщам я в океана. Отново се възцарява тъмнина.

Когато настъпи мрак използваме светлина само при необходимост.Това е така, за да може очите на хората на вахта да не се разконцентрират и изпитват шок при всяко светване и изгасяне на светлина. Стъмни ли се, слагаме челник на главата си и повече не включваме лампите на лодката. Не включваме осветлението дори, когато ползваме тоалетнните, защото те имат люкове и процеждащата се светлина през тях смущава зрението на вахтените. Дисциплината ни е строга и напомня на тази на пиратски кораб, готвещ се за атака над нищо-неподозираща търговска галера.  

Другата особеност, свързана с осветлението е, че използваме само червената светлина на челниците си. Тя e високовълнова, а човешкото око не е толкова чувствително към светлина с голяма дължина на вълната. Така, когато е тъмно и използваме червена светлина, е достатъчно светло, за да виждаме, но в същото време очите ни не се заслепяват и запазват способността си да различават обектите в тъмното. Ако използваме ярка бяла светлина в тъмното, след като я изключим, очите ни се нуждаят от време, за да се настроят към тъмното. С използването на червена светлина, този недостатък го няма.

Но пък, както се убедихме ние, възниква друго неудобство. Различните цветове на пълния набор от въжета на лодката – шкоти, фалове, рифове и т.н. тотално променят цвета си през нощта, когато използваме червената светлина на челниците си. Това ни принуждава сравнително бързо да свикнем кое въже какво управлява без да разчитаме да го разпознаваме по цвят.

Освен от луната, има още един източник на светлина и това е планктонът. От известно време усещам нещо необичайно в светлосенките на вълните зад кърмата. Ненчо се досеща и затъмнява с длан кърмовата светлина. В този момент ефектът е като угасване на мощен прожектор и дирята от яхтата зад нас оживява в безброй фосфорециращи светулки във водата. Бива – бива и из гръцките морета съм наблюдавал светещ планктон, но на фона на атлантическата нощ и зад широкото туловище на OCEANIS ефектът е много по-интензивен и впечатляващ. Досущ като препускащата шейна на Дядо Коледа сме, а зад нас оставяме диря от изпълнени светещи желания. Момент, който може да прерасне в десетки минути взиране преди отново да се опомниш.

Събуждам се в 11:30 UTC, за да имам време да се измия, оправя, хапна нещо и точно в 12:00 да застъпвам заедно с Ненчо на вахта. В каюткомпанията се натъквам на Дидо, който се е вторачил в плотера над шкиперската маса.

– Добро утро, Дидо! – поздравявам го аз.

– Добро утро!

– А добро ли е наистина?

– Щом сме на генакер, значи е добро – отвръща кратко той. 

Хуквам нагоре по стълбата, за да видя генакера и да поздравя вятъра. Пак пропуснах опъването на генакера! По всичко изглежда, че този ден ще се кара вече на платна – както казваше прогнозата, и както очаквахме и ние. Точно след минути вече сме в „джаза“. Подухва 10-12 възела, но вятърът вече идва на бакщаг. Съвсем различна история от досегашната – и като сила, и като посока!

– Ето това е вече обичайният океански вятър – обръща ни внимание Дидо.

Струва ми се ведър и спокоен. Във въздуха витае някакво вълнение. В нас – душевна радост.

За съжаление през нощта NIKA ни е задминала. Предполагаме, че са моторили по-дълго време след като ние изключихме двигателя. Сега се мъчим да я настигнем. Превъзбудени сме и искаме да направим максималното, за да сме по-бързи. Подухва още повече вятър и стига до 18-20 възела. Решаваме да свалим генакера и да отворим генуата. Отивам на носа да нахлузвам „чорапа“ и да гася генакера. Или порив подхваща неугасената част на генакера, или Ненчо не ми отпуска „браса“ навреме, или и двете, но чорапът се изхлузва рязко нагоре и въжето ме дръпва силно в същата посока. Изгаря ми дланта така, че следващите дни, каквото и да правя, все трябва да се съобразявам с нея. Заричам се да слагам ръкавици, когато работя с ветрилата.

На генуа сме. Дидо се колебае, дали да не отворим Zero-то. Страхува се, че нямаме достатъчно винчове, за да извадим ветрилото и после евентуално да го приберем при отворена генуа. Непрекъснато го виждам как  премисля комбинации с платната и ги натъкмява спрямо посоката и силата на вятъра в момента. С Ненчо му заявяваме, че и ние се стремим към максимална скорост и ще помагаме, стига да ни дава ясни команди.

Изобщо не внимавам какво правя и допускам ред глупави грешки, което кара Дидо да пуфти. Забелязвам, че с Ненчо в действията си сме доста мудни, непохватни и несигурни. Или задаваме въпроси, или прекарваме въжета и щракаме шегели, където не трябва. Това кара Дидо да ни навиква или да притичва по бордовете и да поправя грешките ни, като демонстрира колко е раздразнен от това. Сещам се за Hell’s Kitchen, а в ролята на шеф Ангелов е Дидо, който не може да повярва, че не разбираме какво се иска от нас. А ние всъщност за първи път работим с генакер и Code Zero и се учим в движение.

Дидо се изкушава да е с нас на вахта, докато трае вятъра и няколко облачни системи се въртят около нас. В същото време умира за сън. Нещата се случват през неговите 6 часа почивка. Той слиза да подремне в кают-компанията само за няколко минути и пак изниква в кок-пита да прави корекции и комбинации с платната. Опитваме се с Ненчо да му внушим доверие като се сменяме зад щурвала през 15 минути. Май успяваме.

Умираме от кеф! Трудно държим курса, но е изключително зареждащо. Развиваме скорости по-високи от вимпелния вятър и еднакви с VMG-то, а такова нещо до момента не ми се е случвало. Разделяме се с Дидо с обещание и мотивация, че до края на вахтата ни ще задминем Nika. Да, ама не, желанието ни е повече от възможностите.  Nika явно са нацелили ветрилата и ни правят дори разлика. До края на нашата вахта просто се опитваме да не позволим на Nika да се отдалечат твърде много. Успокояващото е, че щом я виждаме на AIS-а, значи не са ни избягали далеч напред.

Огромен недостатък на стъкмяването ни е, че нямаме спинакер и спинакер гик – преимущества, от които останалите лодки се възползват.

18 май 2019 г.

Дъщерята на Ненчо – Неда – снощи проходила. Мисля си – ние също. Най-сетне подухна и разбрахме какво е да се движим на ветрила. Започваме да се майтапим с Ненчо, че докато той се върне, може и гаджета да чакат щерка му пред вратата. А иначе снощи Ненчо пак приложи тайното си умение и направи хляб. Пак много се хареса.

Страхотна лунна пътека! Въобще е цяло щастие, че тези няколко нощи има пълна луна. Поредният дар от природата! Вярно, това прави небето беззвездно, но пък се получава изключителна игра и пречупване на светлината при всяка вълна и всяко трепване на океана.

Нощната вахта тече по-бавно от останалите. Няма смяна на ветрила, няма промяна в посоката и силата на вятъра.

По прогноза от утре ще яхнем един циклон и се надяваме да ни изстреля на халфвинд и бакщаг на изток. Следим прогнозата по няколко канала. От една страна организаторите периодично изпращат сводка на мейл с очакваната прогноза. Тя информира за формиращи се циклони и движенето на въздушните маси и отражението им в различните квадранти. Тук трябва да поясня, че предварително маршрутът ни през океана е разделен на квадранти от организаторите за по-голямо удобство. Всеки участник има карта на квадрантите и знае във всеки момент в кой квадрант попада. Прогнозата казва какво ще е отражението на въздушните маси за всеки квадрант и какво може да се очаква като резултат. Това прави прогнозата доста обширна, защото флотилията ни от лодки се разтегля с всеки изминал ден и яхтите попадат в няколко последователни квадранта. Организаторите включват прогноза за всеки от квадрантите, в които има яхти на ARC Europe.

Отделно от периодичните сводки Дидо сваля през 4 часа актуални синоптични карти на четирите модела, които ползва сайта Predict Wind и специална програма ни чертае оптималните варианти за маршрут, който да следваме, така че да сме най-бързи. Всички прогнози са единодушни, че утре един циклон ще ни засегне първоначално с периферията си, а после и с по-централната си част. Това ще е края на мъката ни с безветрието, защото ще представлява нашия ветрови ускорител към Азорите.

Обичам да разглеждам модели на времева прогноза в морето. Всеки шкипер трябва да обича. Обича или не, правилното разчитане на прогноза ти дава неимоверно предимство в регата и огромна сигурност в туристическите плавания. Останалото е да можеш да взимаш адекватни и правилни решения на база тези прогнози.

Откакто сме стартирали ми е приятно да заставам над вглъбения в екрана на лап-топа Дидо и заедно да наблюдаваме и коментираме прогнозата. Независимо, че той си има развит инстинкт към това какво да очаква от времето и как най-добре да се позиционира спрямо силата и посоката на вятъра, усещам, че се чувства по-спокойно да изкаже пред някого двоуменията, опасенията, намеренията си, да чуе мнение и да постигне усещане за споделеност в преценките.

На сутринта (което за нашата вахта означава 12:00 UTC) настроението е минорно. Причина – вятърът е слаб. Отворили сме грот и генакер. Подухва от ляв борд на 55 градуса. Чакаме. Вятъра. Няма – няма, току някой от нас застава пред плотера и гледа къде са основните ни конкуренти: NIKA и SEA FLUTE. Кръстих английската яхта Дудука и момчетата също започнаха  да я наричат така. Подозираме, че и двете яхти моторят. Словенците са на 22 мили пред нас, а Дудука на 13 зад нас. Може би духът ни е паднал и заради умората и недоспиването.

Риба не се хваща. Щом се зазори  размотаваме макарата с кордата и ритуално я връзваме за десния кърмови кнехт. Гледаме подир тази прозрачна нишка, която се точи след OCEANIS и се губи в разпенената вода на следата ни. Започвам да слюноотделям всеки път като си представя, че сме закачили някоя риба-туна.

Допиваме последните две бири с Ненчо. Дидо и Митака не са по тази част. Бутилката с джин също замина предишните дни. Бутилката червено я изпихме снощи на вечеря.

Ненчо чете. Аз решавам да правя гимнастика, защото усещам че се схващам от заседяване. Това се оказва първият ми и последен път.

Генакерът се мъчи 3 възела вимпелен вятър и 1 възел VMG. Сърцето ми се къса, като гледам тези параметри. Прибираме генакера. Решението да моторим идва бързо. И така в продължение на 2 часа. Но се оказва, че са последните 2 часа моторене до Азорите. Прогнозата казва, че следобедът мъките ни с безветрието ще приключат и с радост установяваме, че вятърът се засилва.

Отново отваряме генакера. Нямаме търпение, а и време, да чакаме вятърът да се стабилизира като посока и сила. Това е периферията на фронта и вятърът е доста нестабилен. Вторачени сме в генакера и реагираме на всяко негово пошляпване и повторно издуване. На два пъти правим половинчати броучове. При единият от тях и на Дидо дланта се прогаря подобно на моята от предните дни. С Ненчо се учим да отреагираме броучове и да се връщаме към оптималния и безопасен ход на лодката максимално сигурно и бързо. Митака спи. Дидо е отново на „половин око“ вахта.

18:00 часа UTC. Смяна на вахтите. От 15 възела вятърът се вдига до 20. Много правилно Дидо използва подобни моменти, за да извършва маневри и смяна на платна, защото и четиримата сме будни и налични. Вярно, че отнема от времето за почивка на следващата смяна, но за мен тези моменти са най-стойностните и всичко останало е маловажно.

Дидо е притеснен преди планираното сваляне на генакера. Командва свалянето му. Аз нахлузвам ръкавиците и заедно с Митака хукваме към носа на яхтата. Мимоходом грабвам GO PRO камерата и я слагам на главата си. Един от малкото случаи, в които се сещам за нея, преди някакъв очакван екшън. Все едно подозирам, че ще има такъв.

Освобождавам въжето на чорапа, проверявам, кой е работещия край и давам знак към кок-пита към Ненчо да отпуска браса. Почвам да тегля въжето и да се придвижвам полека към люка на шкиперската кабина, където трябва да събера целия генакер в опънатия там чохъл. Раздухва точно в този момент и вятърът изпълва оставащата, неприбрана площ с нова сила. Въжето на чорапа направо ме вдига целия с всичките ми 70 килограма. Явно продължаващата ми борба с генакера кара някой от момчетата да освободи фала на генакера с идеята да се обезветри и максимално бързо да го погася, макар и неприбран в чорапа. Неприбраният и свободно веещ се край на генакера започва да се подхваща ту от ляво, ту от дясно от вятъра и ни мята с Митака към левия и десния борд като кучета, които не искат да пуснат пръчка. Горе –долу по това време започвам да недоумявам, защо цялото това упражнение продължава толкова дълго и срещаме толкова трудности. Чувам виковете на Дидо да се опитаме да приберем генакера в отворения люк на шкиперската каюта. Увил съм се целия около намотания генакер и съм се надвесил над люка така, че ако в този момент ми отпуснат фала, ще се сгромолясам през люка долу в шкиперската каюта. Но отпускане на фала не усещам. Отдавна вече не си усещам предмишниците. Отказвам се да използвам всякакви усилия, които да идват от китките, пък и от другите мускули на ръцете, защото просто няма смисъл. Използвам оставащите ми сили, за да държа захват около генакера и разчитам на тежестта на тялото си, за да дърпам платното надолу. Ненчо също притичва, хваща чорапа и започва и той да се виси върху посъбрания генакер. Разбирам, че имаме проблем, чак когато и Дидо се насочва към мачтата и започва да дърпа и отпуска фаловото въже на генакера, за да му осигури ход. Командва ни периодично да отпускаме платното, след което отново да го дърпаме надолу. Очевидно фалът е блокиран някъде горе на мачтата  и не позволява да свалим генакера. Междувременно вятърът си играе с нас и ни разхвърля като мокри котета във всички посоки. Всяко следващо повторение на отпускане и дърпане надолу ни спечелва около половин метър сваляне на генакера. Като знам колко е висока мачтата на ОCEANIS, започвам да пресмятам колко още десетки пъти трябва да го повторим. Обхваща ме смях, защото около главата ми е плетка от ръце и крака на съекипажниците ми, моят торс е между краката на Ненчо. Той и Митака също започват да се смеят малко истерично, може би защото всички сме останали без сили, но някак усещаме, че най-трудното е отминало.

Генакерът е надвит като дракон от триглав змей. И тримата дишаме тежко. От платното стърчат единствено брасите и закопчалката на фала. Пробвам няколко пъти да ги отключа с пръст, но предмишницата не реагира. Свалям ръкавиците за повече усет и след още няколко опита мускулите ми събират някакъв остатък от сила и „изчиствам“ генакера. Останалите вече работят по отварянето на генуата. Не бива да губим нито секунда в плаване само на грот, а последното движение ни отне няколко важни минути, които ми се сториха като половин час.

Плаваме на грот и генуа. Вятър 20 възела и 140 градуса на ляв борд.

Седим и четиримата в кок-пита. Просто седим. Почиваме. От години не съм се измарял толкова много след използване на максимална сила в рамките на няколко минути. Докато гледаме в една точка, Дидо ни разяснява ситуацията. Обяснява, че имаме проблем с ролката на спинакер-фала на топа на мачтата. Очевидно е блокирала и не се върти, от което фалът не се движи свободно. Това е и причината да не можем да „съборим“ генакера и да изразходим толкова допълнителни и излишни усилия.

Доволен съм, че се справихме, но неминуемо се поражда въпросът, какво правим оттук – нататък. Дидо слиза долу да види прогнозата. Няма промяна, ще засилва без изгледи за отслабване в близките часове и дни. Ако искаме да разберем какво се случва горе на мачтата и да решим въпроса, трябва да се качи човек до топа на мачтата и то преди да се стъмни. Не го ли направим сега, после може да няма повече подходяща възможност. Имаме още 3 часа дневна светлина при непрекъснато усилващ се вятър.

Дидо се приготвя за качване до топа на мачтата. Надява се или да отблокира ролката, или в краен случай да прехвърли фала през съседната, резервна ролка. От нас се изисква да поддържаме стабилен курс на платна, който да не позволява яхтата да се клати излишно и Дидо да се „вее“ твърде много около мачтата. Издигаме го с електрическия винч.

Превъзбуден съм и уморен. От час – два трябваше вече да почиваме с Ненчо.  Вместо това се изтощихме със свалянето на генакера. Сега имаме и проблем, който заплашва да коства на яхтата ни конкурентноспособност. Тръпна в очакване да видим дали Дидо ще се прибере отгоре безаварийно и дали ще реши проблема ни благополучно.

При тези условия на вятъра и океана започвам да очаквам да се случи едно от следните неща: Дидо да изпусне някоя отвертка; Дидо всеки момент да се размаже в мачтата от непрекъснатите олюлявания; Доди да извика „пускай“, защото няма как да реши проблема. Наблюдавам как всяко заклащане на яхтата създава амплитуда, при която Дидо се оказва в отвесна равнина извън тази на накренената яхта. Примижавам с едно око и преценявам, че топа на мачтата прави амплитуда от общо около 8 м в ляво и дясно. Нищо от изброените ми опасения не се сбъдва с изключение на последното. Дидо стига благополучно до палубата, но изражението му никак не е обнадеждаващо.  

Разказва, че ролката е тотално компрометирана. Очевидно е изработена от долнокачествен, мек материал, а е подложена на огромни усилия. Оста, около която се върти ролката, се врязва в нея и я деформира по начин, който не й позволява да се върти повече. И друг път е имал подобен проблем с подобни ролки и материали.

Ето защо Дидо е бил притеснен. Явно при предишните сваляния и вдигания на генакера и код 0 – то е забелязал, че фалът не върви като хората и е заподозрял, че ролката ни „предава“. По – лошото е, че за да се прекара фала през съседната резервна макара, трябва да се разглоби целия топ на мачтата с все ветровите и радио-инструменти по нея. А това на вода и вятър от 20 възела нагоре е невъзможно да се ремонтира…Мълчим. На третия ден от регатата оставаме без възможност да използваме генакера и код 0-то, платната, които се опъват чрез фал. Платна, които при попътни ветрове, са ключови за доброто представяне. Дали това е моментът, в който загубихме шансовете си за добро представяне!?

Жалко! Нелепо е да губиш, заради некачествен ригинг, заради неща, които не  зависят от теб… Трябва да лягаме. Очакваме силно време, а трябва да сме бодри за нашата вахта.

19 май 2019 г.

Събуждам се минути преди алармата на телефона ми да се задейства. 23:30 часа. Едно различно усещане – усещане за скорост. Лежа с отворени очи в тъмната каюта и се опитвам да разчета ситуацията и случващото се вън на палубата. Нямам търпение да изляза и да застъпим с Ненчо на вахта, но се наслаждавам на усещането за движение докато лежа, усещането за скорост, което е ново за мен, откакто сме стартирали.

Първата асоциация, която правя е с приземяващ се самолет. Още са ми пресни спомените от кацанията на четирите полета, с които  стигнахме до Бермуда. Направо се наслаждавам на удачното сравнение, което открих.  Всеки миг от плаването в момента прилича на момента от приземяването на самолет, когато колесникът докосва пистата, само дето моментът е разтеглен до минути (за сега). Голяма скорост, допир с повърхността на водата, плъзгане, удар и странично разтърсване, отново ускорение, отново допир, плъзгане, удар, разтърсване. Ама че постоянна закономерност!

Минавам покрай плотера на щурманската маса. За последните 24 часа сме изминали едва 130 м.м. директно към целта, което ще рече, че VMG ни е 5.5 мили. За сметка на това в момента  скоростта на лодката е от порядъка на 9 възела. Истински вятър – 25 възела. Бакщаг. Какво по-хубаво от това! Митака бърза да се прибере в каютата да почива. Явно бая се е уморил емоционално! Дидо е също изморен, но търси сигурност и остава още дълго в кок-пита докато ни обясни ситуацията и планираните наши действия. Препоръчва, ако вятърът се качи, да караме на ръка, тъй като автопилотът няма да смогва да компенсира отклоненията от поривите и вълните. Задължително да се закопчаваме и да се държим под око.

Автопилотът е настроен на ъгъл спрямо вятъра – от порядъка на 155 ляво на борд. Той има 3 вида функционалности: да кара по зададен курс, да кара по зададен ъгъл на вятъра спрямо лодката, която функионалност използваме в момента и да кара към точка. С последните две функционалности се сблъсквам за първи път и ми е интересно да ги видя в действие.

Дидо ляга да придреме. Съвсем скоро обаче става ясно, че с Ненчо няма да се справим с ръчното управление. Никой от нас не е карал толкова голяма лодка и не се е съобразявал с толкова голяма ветрилна площ на грота и генуата, нищо че всеки от нас има хиляди морски мили зад гърба си като шкипер на чартърни, туристически яхти в Гърция. Другия момент, с който трябва да се съобразяваме, е пълната липса на видимост към платната. Спрейхуда на OCEANIS не се сваля по разни причини и е прикрепен с цип към широка арка, каквито имат една от сериите на Beneteau. В допълнение прозрачният прозорец толкова е прогорен от слънцето, че не дава никаква видимост напред, дори и да включиш deck – light-а. Биминито също не се сваля, а е с огромна площ. В следствие на гореописаното се създава един много защитен за вълните и насрещния вятър кок-пит, но без абсолютно никаква видимост напред и към платната. Остава да се кара изключително на компас и инструменти или през няколко секунди да се занича в страни, през и без това накренените бордове на яхтата. Така се чувствах в казармата, когато гледах през процепите на БТР-ите, докато шофьорчетата от взвода ни ги вкарваха и изкарваха от гаражните клетки. Никаква видимост! Портите на клетките бяха до една изкривени от нескопосани маневри на неумели водачи.

Силното време ни застига рязко, без да сме имали възможност да посвикнем с управлението  при умерен вятър, а и плаваме нощно. Дидо пропусна да ни запознае с особеностите по управлението, стъкмяването, извършването на основни процедури, защото предполагам изхожда от презумпцията, че сме наясно и нямаме нужда от подобно губене на време.

И ние се учим в движение и сами.

След няколко сериозни накренявания се престрашавам да хвана щурвала и да изключа автопилота. Ясно е, че нощем, а и в океана не можеш да разчиташ на никакъв видим ориентир като суша. Остава само ориентацията по отразената светлина на луната, но тя така се пречупва от развълнуваното море, че ти трябва време докато идентифицираш къде точно се намира и какъв курс да държиш спрямо нея. Но нещата са динамични и яхтата не ти дава това време за ориентация и мигновено те наказва за разсейването.Всичко се случва мигновенно. Първо започва да шляпа геноата, поглеждаш компаса, за да видиш как да коригираш курса, но това упражнение ти е отнело много време. Яхтата започва да завива и да се накренява още повече. Лунната пътека вече не си е на мястото, но не можеш да разбереш къде е. Не смееш да направиш рязко компенсаторно движение с щурвала, а яхтата изисква от теб решение. Не мога да й го дам, защото съм объркан. Някъде тук Дидо вече се катери по стълбата и крещи: „Качи! Качи!“ Но ти си се ошашкал и си загубил ориентация къде е качване, и къде – падане. Яхтата спира, платната шляпат звучно и сега вече имаш време да се ориентираш и да я подкараш наново. Намираш предишния курс по компаса и натискаш автопилота. Трябва ти време да осъзнаеш, че си минал през половинчат броуч. Премисляш случилото се, искаш да го раздробиш на парчета и да си извадиш изводи, но за тези работи няма време. Точно след няколко десетки минути и Ненчо хваща руля и резултатът е напълно аналогичен: отново буден Дидо, който е напълно афектиран, че не може да разчита на нас. Което е по-лошо, не може и да поспи. Следващите часове оставаме на Прокопий (автопилота) да кара. Карането ми се заключава до цъкам копчето на единичните градуси на автопилота и да се опитвам да компенсирам широките и разляти вълни. С Ненчо сме застанали всеки зад двата щурвала и наблюдаваме показанията на скоростомера. Забавляваме се да отразим най-високото показание на уреда. Така стигаме до моментна скорост от 16.2 възела, което е напълно ново за мен като усещане за скорост на  яхта. Постигаме го в миг, когато яхтата се спуска бясно от гребена на някоя вълна, набира скорост по наклона и в този момент подхваща и допълнителен порив на вятъра. Караме на пълни платна. Благодарни сме на посоката и силата на вятъра, защото ни задължават да караме на грот и генуа – ветрилата, които работят (за разлика от генакера и код 0 –то).

Към 4:00 вятърът стига трийсете възела и за първи път от началото  на регатата рифоваме грота на 2-ри риф. Слизам от вахта, претърпял катарзис. Ако до момента съм имал самочувствието на средно-опитен шкипер на круизна яхта, то след последните 6 часа съм като зашлевен с парцал. Може би така би се чувствал всеки средно-статистически шофьор в градски условия, който попадне в пресечена местност с високо-проходим автомобил. Установява, че има много пропуски и бели петна, които да запълва.

Ставам за дневната вахта доста мотивиран. На вахтата на Дидо и Митака гротът е останал рифован. Вали. Нещо като мъгла. Вълните ни застигат, подхвърлят кърмата, развъртат я, платната изпускат вятъра или ни накреняват и после пак всичко се повтаря. Трябва да се кара на ръка, за да се минимализира непрестанното отклонение от курса. Захващаме се с Ненчо на смени по 15 мин. Дидо е в добро настроение и предразположен да дава напътствия и ни поправя.

Постепенно вятърът завърта още по-пълно и идва на близо 160 градуса от ляво при постоянна скорост 30 възела. Това не е благоприятно за нас. Обсъждаме най-удачната комбинация  от ветрила. На Дидо му хрумва да караме на пеперуда, но вместо грота, да използваме стейсейла. За да поддържаме генуата прилично разтворена, изкарваме гика в страни и прекарваме шкота на генуата през края му, за да осигурим точка на опън максимално изнесена извън борда на яхтата. Пак отбелязвам, че нямаме спинакер – гик. Речено – сторено. Всяко решение, което води до поддържането на висока скорост ни вдъхновява много. Да, коства усилия, но като резултат имаме отлична скорост и стабилно стоене на яхтата. Изненадан съм колко леко и лесно се управлява OCEANIS на пеперуда. Дидо също е доволен от скоростта ни и даже почва да го е яд, че късно се е сетил за тази комбинация с ветрилата.

С Ненчо се справяме чудесно, гледаме да отреагираме всяка вълна. Дидо все си мърмори, че може и по-добре, но не му обръщам внимание, защото виждам, че отново се катеря нагоре по кривата на успеха, а след снощи имам нужда от този отскок. А и по-добре да те хока Дидо насред Атлантическия океан, отколкото жената в кухнята.

Океанът е едно голямо училище. Вчера си бил неподготвен, днес изкарваш шестица. Днес сме достойни заместници на Дидо в поддържането на пълен курс и „пеперуда“

По-задълго се задържаме и четиримата  в кок-пита, защото ни е интересно и предизвикателно. Океанът около нас ми прилича на планински масив, гледан от висок връх в облачен и начумерен ден. Прилича  ми на Родопите.

OCEANIS ми се струва най-стабилната яхта от всички, които съм карал. Навярно заради големината й. Въпреки вятъра и вълните се чувствам изключително спокоен на нея.

Попълвам бордовия дневник. Форматът, който ползваме е с десетина параметъра. Има поле за попълване на изходна и крайна точка, но Дидо упорито не попълва крайна точка. Така при нас е записано, че тръгваме от Бермуда, но не е ясно за къде сме се запътили. Попълваме датата, която аз пък упорито изпускам без да искам. С тези вахти така ми се слива денонощието, че явно нямам усещане за важността от смяната на датата. Наблюдавам, че след мен Дидо тегли една черта за разграничаване на дните и добавя в страничното поле датата. Записваме също час по UTC. Разбрали сме се, че не попълваме дневника на някакъв установен период (примерно един или два часа), а при настъпване на по-значимо събитие. Такова е всяка промяна на ветрилата или рифоване, включване или изключване на двигател и смяна на вахтите. Вписваме моментни координати на настъпилото събитие. Следват курс на яхтата спрямо сушата, скорост спрямо сушата, сила на истинския вятър и ъгъл под който влиза вятъра спрямо яхтата. Последните три параметъра в началото имах трудност да записвам, тъй като стойностите им на плотера варират в рамките на секунда. Намерих следното разрешение на този проблем – следя показанията за период от 6-7 секунди и записвам усреднена стойност на видяното до момента. Следващия параметър е изминато разстояние. На няколко пъти обаче навигацията прекъсва, а след всяко прекъсване рестартираме системата. След рестарта  този параметър се занулява и така ни се губят вече няколкостотин мили. Затова пък индикацията за оставащи мили до крайната цел си работи и по нея се ориентираме какво разстояние по права линия към целта сме изминали. Накрая записваме и показанията на барометъра, който задължително като ритуал почукваме с палец преди да отчетем стойността.

Попълването на дневника е едно от приятните ми занимания, защото ти дава представа как се движим и ти уплътнява времето.  

Към 18:00 отново идва нашият вятър – халфвинд, разваляме пеперудата и отваряме грота. Прогнозата казва, че така ще задържи поне още денонощие.

Използвам времето, за да напиша репорт и да го изпратя на Силвето в офиса, която да го качи на сайта. А от сайта вече всички близки и заинтересовани от нашето плаване, ще се информират. 

Днес е рожденият ден на майка ми. Честито, скъпа мамо! Пращам й съобщение по сателитния интернет.

Разбираме от сводката на организаторите, че американската яхта KIAM има проблем и най-вероятно няма да продължи към Европа. Тя ни е побратим – също Beneteau Oceanis, но 60 фута. Дидо им пише мейл, в който пита какво се случва с тях и изразява нашата загриженост.

Откакто излязохме от безветрието на първите дни, животът на лодката се промени чувствително. Всичко е доста забързано и интензивно.

  

20 май 2019 г.

Нощната вахта започва спокойно. Отминалото денонощие сме покрили 180 м.м. към целта. Така го дават да бъде цялото следващо денонощие: вятър около 20 възела и халфинд към бакщаг. Автопилотът се държи превъзходно и държи стабилно прав курс. Няма ясно изразени пориви или по-високи вълни. Имаме възможност за почивка. Увеличили сме преднината си от Дудука от 3 на 10 мили.

Пие ми се чай. Значи Ненчо трябва да изключи автопилота и да покара известно време на ръка. Тази причинно-следствена връзка е доста забавна. Разполагаме с електрическа кана за чай. В нея водата завира за нула време. Тя  обаче трябва да стои задължително върху подвижната печка, за да не се разлива. Шнурът в същото време е къс и може да се включи единствено към контакт, чийто кабел отново минава покрай компаса на яхтата. Пуснеш ли каната, от статичното електричество автопилотът се побърква. Това откритие направихме чисто емпирично след като Дидо беше забравил да ни го разясни. Преди дни Дидо влетя в кают-компанията и извика на висок глас: „Какво правите, че смущавате автопилота?“. Ние с Ненчо сепнат и с чаени чаши в ръка се обръщаме очудени и отговаряме в един глас: „чай“. И сега, за да пием чай, някой трябва да поеме на ръка управлението.

Изпружили сме се с Ненчо на двете банки и си бъбрим. Ненчо разказва, че на ляв халс в носовата каюта, която обитава, валят бермудски долари. Нормално, предишният екипаж изкара около седмица на Бермудите и сигурно е пълно с изтърколили се монети навсякъде. Чудим се какво ли ще завали на десен халс.

Плотерът казва, че в момента сме точно на средата на дистанцията  между Бермуда и Азорите. Най близката суша, освен дъното на океана е на 850 – 900 м.м. Възможно е да греша и най-южната точка на Нюфаундлен да е по-близо, но не мога да съм сигурен в преценката си заради кръглата форма на Земята. Сещам се за израза „по средата на нищото“. Но не се чувствам така, защото не възприемам океана като „нищо“. Може би в  подкрепа на това откривам на плотера, че близо до нас минава корабът Рожен. Навярно е български, макар и под чужд флаг.

Да гледаш океана е като да гледаш огън. Никога не е един и същ. Седя на борда и се взирам в тази водна плазма. За последно се чувствах така през зимата, в един предновогодишен ден в Родопите. Със семейството се разходихме до Пашови скали. Беше мразовит късен следобед, слънцето се криеше зад тревожни, сиви облаци, досущ като сега. Децата и жената тръгнаха обратно, а аз не можех да се отлепя от гледката. Пред мен, на юг се разстилаше Родопската необят, с овалните била, с махалите Пашови, Аврамово, Света Петка. Дирята на теснолинейката виеше между доловете.  Дишаш с пълни гърди, попиваш, попиваш гледката до хоризонта и едновременно ти идва да ревнеш, да се смееш до изнемога, да тичаш надолу по баира с всичка сила, да крещиш, докато останеш без глас. Та и сега така!

Едно от заниманията, които осмислят времето ти през нощните вахти е да зяпаш плотера. Следя скоростта и курса ни. Интересно ми е да гледам силата и посоката на морското течение, което в общия случай е много силно и с напълно противоположна посока на вятъра и вълните на повърхността. Това е съществена разлика от опита ми до момента в гръцките морета. На моменти е толкова силно, че разликата между  heading и истински курс става 40 градуса.

Следя какви съдове разпознава AIS –a, чета какъв тип са, накъде пътуват, колко са големи. Около нас е бъкано с живот, а освен това има и човешко присъствие, което обаче не забелязваш по никакъв начин. Нито мачта на хоризонта, нито светлина над вълните.

Сутринта виждаме делфини. Тук те са по-малки и като че по-тъмни от средиземноморските. Но за сметка на това се движат на пасажи. Необяснима за мен е спонтанната превъзбуда на всеки човек от срещата му с делфин. Защо това животно провокира подобна радост, която кара малко и голяма да подскача и вика от вълнение? Аз самият го правя. Де не говорим за всичките клиенти, с които съм плавал и сме се натъквали на тези мили бозайници, които търсят играта и контакта с нас или яхтата. Струва ми се, че нито срещата с катеричка или дори сърничка не разгаря в хората такъв радостен пламък. Дали обяснението е продиктувано от рядкостта на подобна среща? Или причината е, че подобна среща е мимолетна – сърната застива за миг от шока при срещата с човека и можеш макар и за миг да я огледаш и да й се насладиш, докато делфинът и за миг не се спира на едно място. По-трудно уловим е. Дали пък обяснението не е, че делфинът избира да дойде при нас, докато катеричката би го направила, само ако е паркова и опитомена и е свикнала хората да й дават храна. Сърничка виждаме, ако ние сме я изненадали в нейното царство – гората и тя побързва да избяга.

Многобройни са историите за делфини, спасили давещи се. Учените твърдят, че са едни от най-умните животни, но дори да е така, ние не го забелязваме и със сигурност не това ни кара да им се радваме.

В миналото е имало капитани, които са отдавали чест по военому на делфините, които срещат, защото са вярвали, че това са души на умрели моряци.

Облачно, чат-пат слънце. До момента на никой не му е ставало лошо. Единственото отклонение, което забелязваме с Ненчо е, че редовно имаме киселини, които на сушата липсват. Организмът очевидно реагира на непрекъснатото клатушкане нагоре- надолу и във всички посоки.

На сутринта за втори път рифоваме грота – редиваме първи риф, втори риф и така до 18:00 ч.

Имаме отговор от американците от яхта KIAM. При гасене на спинакера си, той се е увил около форщага. След 3-4 неуспешни опита да го разплетат, са се отказали. В допълнение се е появил теч на солена вода в корпуса, най вероятно от захващането на кила. Решили са да не рискуват и да се върнат обратно към Бермуда. Благодарят ни за загрижеността.

21 май 2019 г.

Напътствията от Дидо преди да си легне и ние да застъпим на нощна вахта са: „Курс право към Азорите!“ Дотук сме с отклоняването на север.

От NIKA няма и помен на плотера ни. Чакаме сводките на организаторите през 4 часа, за да чуем позицията им, да я нанесем на картата и да я съпоставим с нашата позиция. Прекалено напред са. Виж, с Дудука се надпреварваме за всеки кабелт и може да се усети, че сме на регата. Щом станем, първата ни работа е да видим къде е Дудука. После през цялата вахта се стремим да направим още преднина и когато успеем, с гордост предаваме вахтата на другата смяна с пожелание да не падат под тези мили дистанция, че и да направят повече.

Има вахти, на които си говорим много с Ненчо. После следват такива, в които всеки се е вглъбил в собствените си мисли. Хрумва  ми, че имам игра „Стани богат“ на телефона  и решаваме да играем. Ненчо е човек с богата обща култура и съм сигурен, че ще се забавлява, ако поиграем. Аз пък имам доста по-различни интереси от неговите, така че може да  сме сполучлив тандем. Започваме да играем. Играта ни увлича и на 2 пъти стигаме до 50 000 хиляди, след което губим главоломно.

Вятърът започва да обръща попътно, което е в наш ущърб, понеже ветрилата, които бихме ползвали за попътен курс са неизползваеми, поради блокиралата ролка на фала. Колкото и да искаме, не можем да поддържаме курс директно към Азорите. Проклятие! Насочваме се отново на север. Мъчим се да гледаме философски на ситуацията.

Сутринта и вятърът пада до 15 възела. Първоначално правим опит да караме само на генуа попътно, директно към целта, но резултатът е отчайващ. В 14:00 часа взимаме решение да запалим двигателя с идеята да се придвижим до точка с по-изгоден за нас вятър като посока и сила, който ще ни изстреля към Азорите.  Дидо командва да разкачим окончателно всички системи на борда, които подсигуряват генакера и код 0-то. Просто няма смисъл да ни пречат и да се размотават по борда. Това включва браси, блокове, рифове. Тъжно е. OCEANIS е осакатен.

В 17:00 дочакваме по-силен вятър и правим пеперуда с генуата и стей-сейла по изпитания вече начин.

Някак спонтанно без да се наговаряме в 18:00 ч не се шмугваме с Ненчо да почиваме, а оставаме на вахта с Митака и Дидо в кок-пита. Като си помисля, това са най-хубавите моменти от плаването, когато и четиримата сме заедно. Правим си богата салата – любимата на Дидо – с царевица и цвекло. И задължително с много оцет и зехтин, както я обича капитанът. Въобще Дидо обожава всякакви сосове и колкото са повече и по-наситени като вкус, толкова по-добре. Това, което не знаех за Дидо е какъв голям апетит има, колко много може да яде, когато е под напрежение и колко изнервен може да стане, когато яденето се забавя.

Като научавам тези подробности се стремя той да взима най-голямата порция, винаги да има допълнително за него и да не закъсняваме с храненията.

В Дидо нещо се пречупва и пуска музика. Ретро. От 80 –те и 90-те. Весел капитан, весела  лодка, какво да се прави! Тананикам си италианските шлагери и отпивам.

Получаваме мейл от организаторите, че губят сигнала от нашия GPS предавател. На всяка лодка от флотилията има такъв. Продукт е на компанията YB Tracking Ltd, същите които поддържат апликацията за проследяване на яхти в повечето регати по света, включително и ARC. Благодарение на него всеки може да види къде в момента се намира OCEANIS на мобилния си телефон, независимо дали е в България или в Бермуда. Уредчето е голямо, колкото радиостанция и при нас е вързано от вътрешната страна на спрейхуда. На цвят е жълто-черно и на галено му казват yellow brick. Та организаторите ни молят да си заредим жълтата тухличка, за да може да ни следят къде  сме.

Към 22:30 отново раздухва до 20-25 възела. Чета на момчетата новия репорт, който съм написал.

22 май 2019 г.

Много влажна нощна вахта. Търсим с Ненчо завета и сушината на спрейхуда и биминито.С всеки следващ ден организмът се уморява и има моменти, в които на вахтата от 00:00 до 6:00 направо си се унасям. Не усещам директна опасност в случай, че заспя. Все пак сме двама. Не вярвам да заспим по едно и също време, но усещам заспиването като предателство спрямо останалите и яхтата.  Чел съм, че навремето за заспиване на вахтения  са наказвали с обесване на реята– едно наистина сериозно провинение и съответно – наказание. Ако все пак е имало милост, наказанието било минаване под кила или бичуване. В онези дни, когато не са разполагали с точни навигационни инструменти ролята на вахтения е била съществена и е носила огромна отговорност за живота на екипажа и кораба. Всяко негово разсейване или заспиване е можело да доведе до фатални последици. Наследеният завЕт и послание на тези истории не ми дават спокойствие да заспя, а не толкова страха, че в рамките на 5-10 минути сън ще се сблъскаме с нещо в океана.

И все пак морето допуска унасяне, дава този няколко-минутен толеранс на почивка. Не е като шофирането или задрямването във високата планина през зимата, което неминуемо води до трагичен резултат.

В нощ като тази търся с какво да си уплътня времето на вахтата. Пиша съобщения до майка ми. Питам я за футболни резултати. На жена ми не смея да пиша с подобни въпроси, защото ще ми се  изсмее, а после и разсърди.

Комуникацията  с външния свят е колкото ограничена, толкова и достъпна в днешно време на яхта в океана. Нямаме обхват на телефоните, нямаме и интернет по простата причина, че в радиус от стотици мили няма апаратура, която да препрати сигнала към сателита горе (добре познатите ни „антени“ в градовете на сушата). Това трябваше да го обяснявам и на семейството си в къщи, които в първия момент като чуха, че няма да се чуваме и пишем по нета в продължение на близо 2 седмици, много се учудиха защо. Имаме VHF, но до момента не сме я ползвали нито веднъж за разговор нито с  яхти от флотилията, нито с близко преминаващи други съдове. За щастие имаме апаратура и платформа на системата Iridium, която e платена и осигурява срещу заплащане сателитна телефонна и интернет връзка. За времето до момента само Ненчо се възползва да звънне на жена си един-единствен път, когато бяхме по средата на дистанцията. Не защото имаше нужда, а за ефекта. Имаме негласна уговорка да не звъним без основателна причина. Но всички ползваме сателитния интернет, качен на таблета на Дидо. Има две опции – за кратки съобщения и мейли. Тук положението е „пиши, колкото ти душа тегли“, ако намериш време, а от един момент нататък – и желание. Аз го използвам, за да пращам репорти на колегата в София. Тя ги качва на страницата на Вятър и Вода в интернет, а от там всички заинтересовани могат да четат и да се информират за това как сме, какъв ни е напредъкът и други. Много удобно и щадящо време и усилия да комуникираш с много хора поотделно, в което аз виждам напрежение. Предпочитам да гледам водата около мен, предпочитам да лежа със затворени очи и да вдишвам с широко отворени ноздри и да се вслушвам в боботенето на океана, отколкото да стоя и тук пред електронен монитор и да чатя. Интернет не ползваме, за което съм много, много благодарен… и щастлив.

През деня се показва слънцето. Халфинд на десен халс. Прекрасен вятър от 25 възела ни позволява да развиваме скорост от 10 възела. Носим се повече от стабилно.

Събуждането на Дидо от сън винаги е съпроводено с някаква настройка на ветрилата. Сигурен съм, че дори да са настроени перфектно, той пак ще внесе корекция. Ще натегне грот-фала, ще рифова, ще опъне бумванга. Яхтата ще стане по-балансирана, ще спре да крени по този изнервен начин, ще спре да губи скорост. Тези му движения ме успокояват, защото ми показват едно перфектно познаване на лодката и усет за моментната ситуация.

От интензивното натягане и отпускане около стоперите на шкотите се е събрал пласт от остатъци от обвивките на въжетата и има вид на шарен пясък.

Отново се наслаждавам на мига на събуждането за вахтата.  Вече привиквам да се събуждам без алармата на телефона – 5 минути преди да звънне. Лежа в каютата със затворени очи и се съсредоточавам в звуците и движенията на яхтата. Хрумва ми друга асоциация за усещането от хода на яхтата – това на влакчетата Hurricane в увеселителните паркове. Непрекъснати вибрации нагори и надолу, встрани, скърцане на материал, изявено триене в някоя вълна и разтрисане.

Следобеда Ненчо прави коктейл от каквото е останало на яхтата.  Представя го като коктейл „Капитанско право“: половинка ром, половинка прясно мляко и 3 супени лъжици нес-кафе. За дневната вахта го ометохме.

За  вечеря Ненчо направи пица, а аз – салата със зеле. Зелето се превръща в лайт-мотив на плаването. Взехме от Бермуда 3 бройки и понеже не обичам да хвърлям храна, правя всичко възможно да го изядем под формата на зелева салата с моркови или салата с каквото друго се намира. Направо изтормозих момчетата. Идва им до гуша. Но като отговорник по продоволствието съм горд, че до момента сме изхвърлили само един пъпеш и едно прясно мляко.  

23 май 2019 г.

Последното денонощие сме изминали цели 212 м. към целта. Можело, значи!

Изпивам и последната глътка ракия. На нощната вахта довършваме с Ненчо и последния читав ром под формата на коктейл „Капитанско право“. Резултатът: напиваме се. Това на свой ред води до изненадващо, но успешно следствие: спечелваме 2 победи в мобилното приложение на„Стани богат“, демек забогатяваме с 2 по 100 000 лв. Вглъбяването в играта ни разконцентрира от карането и се оказва, че дълго време сме карали с пренатегната геноа. При застъпването на вахтата на другите, Дидо се хваща за главата. Загубили сме неусетно 2  мили на Дудука. Чувстваме се леко гузно, но настроението ни е на 6. Решаваме да не лягаме, а да дочакаме с Ненчо първия ни изгрев за 9 дни. Разпределението на вахтите ни лиши с Ненчо от възможността не само да изпращаме залеза, но и да посрещаме изгрева. В следствие на движението ни на изток, изгревът вече настъпва непосредствено след 6:00, когато се и разсъмва.

 Все едно сме си поръчали този чудесен изгрев, в това юнашко време.       

Правя около 50 снимки: на слънцето, на ветрилата, с пръски и без пръски по обектива. Размишлявам върху символиката да плаваме на изток. Носът на яхтата вече девети ден сочи към изгряващото слънце, а вечер гледаме дирята на OCEANIS на фона на залеза.

Силно време. Освен, че има вятър 25-30 възела, има и диагонална вълна. Кренът е голям. Отвикнахме да ходим на 2 крака. Като при катеренето по скала, важи принципа за поне 3 опорни точки, 2 от които не са на пода, а по стените. Преди часове, докато бях в тоалетната по малка нужда, пренебрегнах съвета на Дидо да практикуваме дори и малка нужда седнали, бях се запънал здраво с колене във вратичката под мивката, докато при едно накреняване коленете ми не влязоха заедно с вратичката в пространството под мивката. Изкъртих вратичката. И това защото ръцете ми са заети, иначе ще разпределя с тяхна помощ тежестта си в повече точки.

От време на време някоя вълна се разбива в кок-пита и хвърля пръски и създава шум като от счупване на автомобилно стъкло.

Когато се събудим на обяд за вахта, около нас е само океан. Когато се събудим вечер – също океан. Плаваме повече от седмица все в една посока и около нас е все океан. Не знам дали страничен човек може да си даде сметка какво ти носи това усещане. С останалите лодки не се виждаме. Тогава коя е истинската реалност около нас – тази на океана или тази, която оставихме преди да се отправим в океана!?

Девети ден гледката около нас е небе и вода. Имам чувството, че тази гледка е разширила периферното ми зрение. Започнал съм да виждам широкоекранно. Дали ще ми се отвори трето око, ако плавам по-дълго?

На актуализацията в 12:00 сме на 17 мили от SEA FLUTE. Автопилотът си кара, а ние с Ненчо си дочитаме книгите. Разсейваме се отново и яхтата препада с близо миля и половина. Забелязвам го, но корекцията идва твърде късно. Дидо като че да усеща тези неща и в съня си, събужда се, вижда плотера и страшно се разочарова. Усеща се във въпросът му: „защо го правите, бе?“, в който въпрос няма въпросителна интонация. Гузни сме.

До края на вахтата в 18:00 изживявам едни от най-хубавите си моменти. А имах нагласата, че колкото повече време минава, толкова по-нетърпелив ще ставам и ще започвам да се отегчавам. Нищо подобно! Качил съм се на наветрения борд при кърмата, който поради широчината на ОCEANIS и крена се оказва доста високо над морското равнище. Като един каторжник на самотен остров съм се вторачил в хоризонта и вълните. Ако до един момент търся закономерност в последователността на по-ниски и по-високи вълни, в следващия момент просто гледам движенето им.

На всеки 5-10 минути някоя по-наперена вълна се изрепчва на ОCEANIS, гребена й се пречупва, рязка струя ме зашлевява и из целия кок-пит се разхвърчат едри звучни капки. Щормачките (горнище и долнище) са ми нови и ми доставя мазохистично удоволствие да чакам следващата вълна да ме облее. Дори и не правя опит да бърша слънчевите очила. Ефектът от играта на слънчевата светлина и стичащата се вода по стъклата на очилата е като движеща се лупа във формата на капка.

Продължавам да гледам отблясъците на вълните. Поредна вълна ме залива. Солена е. Вече всичко е солено. Лицето ти е солено, дрехите ти са солени, чашите са солени, целият OCEANIS е солен. От единия до другия край палубата е в засъхнали кристали сол – като кулинарен шедьовър е. Сляла се е с океана.

Може би защото знам, че утре ще стигнем земя, не се пазя от водата повече. И без това всичките ни дрехи са влажни. Не че са ни обливали непрестанно вълни, просто въздухът е влажен и те не могат да изсъхнат. Преди да дойда на това плаване не съм обръщал внимание, че мокра от солена вода дреха, по-трудно изсъхва. Няма за кога да се пазим. Мокрете ме, вълни! Мокрете ме въздишки на Нептун!

Една вълна изхвърля на борда физалия. И тя се оплита с пипалата си в браса. Най-интересния факт около това животно е, че то не е един организъм, а цели четири индивида в един, като всеки от тях играе специфична роля за общото тяло. Придвижвам се до физалията и я разглеждам подробно. Благодарение на мехура се придвижва. Всяко от трите пипала е различен организъм и се грижи съответно за храносмилането, залавянето на плячка и размножаването. Пипалата жилят като изхвърлят отрова, която парализира. Изхвърлени на сушата физалиите могат да те ожаркат и след седмица. Виждам много зор да разкача физалията от браса с ботуша си и да я върна обратно в океана.

„Прокопий“ си следва чинно курса към Азорите. Става все по-добър този автопилот!

Милите до финала намаляват, стимулът за последен напън се засилва. Но в същото време като че ставаме по-замислени всички.

На Ненчо не му се стига в Азорите. Предполагам на Митако също. И за двамата там ще е краят на плаването. Ненчо ежедневно отбелязва колко му харесва океанът. Като се има предвид, че Ненчо не е много по споделянето на чувства и мисли, значи е сериозно разтърсен.

NIKA е недостижимо напред. Браво на хората! Дидо казва, че ако знаят как да си карат X-а, трябва да ни водят с дни. SEA FLUTE карат добре. Само мъже са, приятели – като нас. Голямо гонене пада! Ставаме и си лягаме с въпроса колко мили ни е разликата с тях.

От 4 часа организаторите бавят репорта с напредъка на лодките. Неведението е мъчително. Не ги виждаме на плотера. Чакаме. И междувременно се чудим дали да не разрифоваме някой сантиметър повече от генуата. Измеримата ни цел е да стигнем Хорта преди SEA FLUTE. Ясно е, че ще караме до дупка, нищо, че коефициентът им е много по-добър и най-вероятно ще ни изместят в класирането.

Така ми хвърчат мислите днес. Не са много в никакъв случай. Пожелавам го на всеки. Ако не сме първи, ако не сме и втори, това дали означава, че сме загубили!? Какво точно да сме загубили…когато около нас е само океан…

Като малък имах една книжка „Къде свършва морето, къде започва небето?“. Малко момиченце неуморно задаваше подобни въпроси, а баба й с търпение и грижа й отговаряше. На колко много въпроси нямаме отговор, нищо че сме вече зрели хора! Бабите ги няма вече, а нашите деца започват настоятелно да питат: „А къде свършва океанът?“

24 май 2019 г.

Сметката показва, че живот и здраве днес трябва да стигнем Азорите. Значи това е последната ни нощна вахта преди да стъпим на сушата. Ако ми се стъпва на суша, то е от любопитство да  видя място, на което не съм бил. Друга причина е, за да разчупя малко денонощния ритъм, който следваме от 9 денонощия. Трета належаща причина…не се сещам.

Днес е голям български и славянски празник. Мисля си, че ще  хубаво да финишираме на тази дата в чест на празника.

Наслаждаваме се с Ненчо на нощното, звездно небе малко преди да изгрее луната. Новост е да плаваме без луна. Любопитно е, защото нямаш видимост на метри от лодката.

На фона на небето триъгълникът на рифования грот прилича на кадър от Междузвездни войни – приближаване на имперски разрушител.

Дидо ни дава да разберем, че е притеснен да пием толкова много, колкото вчера. Привежда основанието, че миналата нощ вместо да нанеса часа 3:03 в корабния дневник, съм нанесъл 15:03. Това е нелепо! Навремето дори галерните роби всеки ден получавали по литър вино. В по-скорошни времена вино се раздавало само на романските платноходи, докато на останалите европейски океански кораби давали по-силни напитки. Смеем се.

Нямаме промяна в посоката и силата на вятъра.

Зад кърмата планктонът свети не само в дирята от движението на яхтата, а и отстрани при разбиването на водата в корпуса. Друга разлика от този, който съм наблюдавал до момента в гръцките морета, е че този свети на по-големи и ярки парчета. Визуално се създава впечатление на подводно луминисцентно осветление, каквото имат баровските яхти.

В последния си ден преди пристигането ни на Азорите за първи път пия чаша кафе. Очертава се да е едно дълго денонощие без много сън. Въпреки умората, емоцията и вълнението ще са големи, за да мога да си позволя да спя докато приближаваме сушата и когато ще се пада моето време за почивка. От дни си говорим, че Азорите са топ-дестинация за ядене на стекове. Двойно по-мотивирани сме да пристигнем възможно по-рано, за да хванем кръчмите отворени и да можем да хапнем стек преди лягане.

Въпреки кафето отчитам второто ми най-трудно ставане, откакто сме потеглили. Явно умората се натрупва.

Вятърът е около 20-25 възела, но правим  10 възела скорост при ъгъл на вятъра от 120 градуса. Гротът е рифован на втори риф. Яхтата плава изключително стабилно.До финала остават 50 мили.

Ненчо готви яхния. Дидо чете Тери Пратчет. Това е авторът, представен с най-много книги на OCEANIS. Следват книгите за морски пътешествия. Аз дочитам „Фурия в Атлантическия океан“ на Румен Котов. Забавно е, защото Дидо е участник в плаванията, които Румен описва, но не е чел книгата. Когато стигна до любопитни моменти, ги чета на глас. Дидо удостоверява дали и неговата гледна точка е същата, доразказва и обогатява историята на Румен. Забавлявам се.

От обедната сводка на организаторите разбираме, че NIKA е финиширала в 9:14 тази сутрин. На нас ни остават поне още 12 часа до финала.

На 20 мили от Азорите цивилизацията ни обгръща с лепкавите си пръсти. Улавяме интернет и обхват на телефоните. И тримата ми съекипажници грабват телефоните и почват бясно да пишат, преглеждат, въртят телефони. При тази гледка се заричам да не пипна телефона, докато не стъпим на сушата, ей така, в знак на протест! Подигравам им се и ги призовавам да се наслаждават на  тези последни часове от плаването до Азорите. За Митака и Ненчо, които ще летят оттук към Европа, все пак не остава много. Глас в пустиня.

Отивам да вдигам знамената. Имаме пет знамена, които трябва да развеем – българското, жълтото,  двете на ARC и нашето – на Вятър и Вода. Имаме български флаг на кърмата, където по принцип се слага знаме на държавата, където е регистрирана яхтата. OCEANIS e регистрирана в България и плава под български флаг. Това знаме само сме го навили около ахтерщага и сме го вързали с малко въженце да не се размотае. Сега просто трябва да го освободим.

Жълто знаме се вдига на дясната ванта, когато навлизаш в чужди териториални води и още не си минал контрола. Когато я минеш, тогава вдигаш знамето на държавата, в чиито води си навлязъл на мястото на жълтия флаг.

Бидейки част от регата ARC Europe, на лявата ванта трябва да вдигнем и съответното опознавателно знаме на регатата. В нашия случай това е знамето на ARC Europe 2019. Имаме и знаме на регата ARC 2018, в която OCEANIS също участва преди 5 месеца. По традиция лодка, която е участвала в предишни издания от серията ARC пази съответните знамена и ги носи и вдига при участие в следващи регати. Традицията е хубава. Има лодки във флотилията ни с три, четири и повече знамена, като най-старите са най-избелели и протрити. Всички тези яхти са ветерани в регатите ARC и е удобно да научиш за опита на екипажите им само по знамената, веещи се на вантите им.

На лявата ванта екипажът може да развее и националния си флаг. Когато той се дублира с този на кърмата, може и да не го прави. На същата ванта по принцип се вдигат и всякакви други знамена, обозначаващи клубна, фенска и прочее принадлежност.    

По време на продължително плаване или регата като нашата, в което дни наред си в ничии води, прибираме всички налични флагове, които иначе при плаване покрай крайбрежията, се веят. Правим това с практическа цел – да не пречат излишно, ако щеш да не създават излишно съпротивление, но най-вече, за да не се амортизират. Един некачествен флаг може да преживее не повече от няколко дни в силно време. Като прибавим и факта, че практически в океана не се натъкваш на други съдове, с които да имаш зрителен контакт, наистина, защо да развяваш излишно знамена?

Около 19:30 – 20:00 ч. на хоризонта започва да се очертава суша. Мрачно и влажно е. Има нещо средно между ниска облачност и мъгла. Сушата се приближава все повече и се издига с черните си, остри, неприветливи брегове. На шкиперската среща преди етапа организаторите бяха пояснили да не се насочваме директно към светлините на града, щом ги видим, защото има малък, но високо издигащ се полуостров, който трябва да заобиколим от юг и чак тогава ще се окажем пред същинския град и марината. Често тънката ивица земя, която свързва основния остров с малката чучка от юг не се забелязвала от мореплавателите и те се оказвали в плитчините.

Заобикаляме Monte da Giua и започваме да се чудим коя е линията, описана от зеления и червения фар на пристана, защото продължението й се явява финала. Сред множеството светлини на града, най-накрая се обединяваме около решението, кои са двата фара и къде е финалът. Така се оказва, че за да пресечем финала по най-кратката допирателна, трябва леко да се отдалечим от най-краткия път към марината.

И ето го финала! В 21:35 UTC го пресичаме. Честитим си без много шум. Като че всеки да иска да се вържем по-бързо, за да ни отпусне адреналинът, да стъпим на брега, да хапем и да пийнем. Дидо прави опит да се свърже с организаторите, за да им съобщи, че сме финиширали. От час и нещо няма резултат. Най-накрая успява. Получаваме напътствия, на кой борд да пуснем кранци.

Дидо пали двигателя…но нищо. Не пали. Пробва пак. Пак нищо. Ето ти и проблем! С Ненчо се захващаме да въртим повороти. Митака приготвя швартови въжета, а Дидо слиза долу при акумулаторите и се опитва да намери проблема. Тъмно е. Пристанището е непознато за никой. Яхтата ни е голяма. На никой не му се ще да влизаме на платна. Задавам си въпроса, защо трябва нещата да се случват с лошо. А иначе като тайминг таман хващахме ресторантите отворени.

Дидо решава да размени някой от акумулаторите, защото подозира, че има утечки от акумулатора и той е паднал. Докато връзвам кранци започва да ме бие ток по релингите и вантите. Значи наистина отнякъде изтича ток и е особено неприятно, тъй като всичко е мокро и усещането е още по-неприятно.

С разменения акумулатор запалваме. Но в този момент по радиостанцията организаторите ни дават команда – да пристанем на другия борд и ето че отново превързваме кранците, докато токът ни бие. Дали не прехвърлихме кранците още веднаж не си спомням, но както стана ясно по-късно от брега ни насочваха доста подпийналите организатори.

Най-накрая се връзваме на борд до друга яхта. Организаторите се радват да ни видят, ние тях също. Приятно е да видиш, че хората се интересуват  как е минало плаването ни и се интересуват искрено дали сме добре. В същото време виждат, че сме гладни и нетърпеливи да се стрелнем към някой ресторант. Пъхат ни по една студена бира в ръка и правят дежурните снимки. Традиция е организаторите да посрещнат лично всяка една приставаща яхта. Това упражнение става особено изморително и натоварващо за тях на другата регата ARC – от изток на запад, където участие взимат около 200 яхти. Разчита се, че флотилията винаги се поразкъсва и дава логистичен шанс на организаторите да посрещнат всеки с традиционно питие за региона, където се пристава и необходимото внимание. И все пак дейността по посрещането е натоварваща, защото се случва 24 часа без почивка. Манел е бая почерпен, но двойно по-отзивчив. Посреща ни с португалска бира Sagres.

Манел, който е от организаторите и е португалец, ни насочва към бара „Peter Café Sport“, където освен напитки, предлагат и храна (разбирай – стекове), а по-късно ще има и жива музика. Това ще е барът – базов лагер за флотилията ни през следващата седмица. Според програмата на организаторите за Азорите всеки ден в 18:30 ч. ще има welcome drink. Идеята е много добра,  за да може да се посрещат новодошлите яхти, екипажите им да разказват как е минал за тях етапа, да се социализираме, да обменяме информация и планове за следващите дни, и не на последно място, за да изпием по едно питие.

Следващата лодка,която трябва да посрещат жълтите жилетки ще пристигне утре рано сутрин.

Дидо е видимо изнервен. Нещо нормално за него, когато е гладен. Тази реакция съм я наблюдавал и при други хора, но толкова остро изразена, мисля , че при никого не съм я виждал. Буквално иска да си спестим необходимото швартоване на яхтата за по-късно. Било достатъчно само да я вържем с кърмово, носово и един шпринг за съседната лодка, да изтичаме да хапнем преди да затворят, а като се върнем ще се вържем с допълнителни шпрингове към понтона. Не мога да повярвам! Успяваме да се наложим с Митака и Ненчо, че ще се вържем като хората и чак тогава ще се отправяме на сушата. Време е и ние да тропнем с крак за нещо! Пък и вече сме на сушата, имаме право да роптаем! За да слезем  на брега прескачаме и NIKA-та.

Скок! И сме на брега. В този момент си спомням въпроса от анкетата на колежката Силвия, на който отговаряхме преди да тръгнем от България: „Кое ще е първото нещо, което ще направите след като стъпите на брега?“. Нямам спомен какъв е бил моят отговор, но очевидният и реален такъв е: да се затичам към най-близката кръчма, за да си поръчам телешки стек.

Тротоарът към кръчмата е постлан с паваж, като бели ивици от бели павета са разположени надлъжно на тротоара. Заплювам си една ивица, за да хода в по-права линия. Измислили са го хората! От векове посрещат мореплаватели на този бряг! Митака, който бяхме пратили предварително да поръча храна, за да не изпуснем кухнята, ни чака с 2 вида стекове и бира. Сядаме и, ооо, блаженство! Усещам как на лицето ми се разлива усмивка и направо откровено си се хиля, без да мога да спра. Всичко ми се струва хубаво и приятно: стола, на който седя е удобен, гледката към марината откъм сушата е жадувана, глъчката от съседните маси гали ухото, всяка жена ми се струва красавица.

Казват, че не си бил никъде, докато не се прибереш в къщи. Перифразирам и казвам: не си плавал никъде, докато не стъпиш на брега. Просто не си затворил кръга, не си сложил края. Ял си праскова и не си си избърсал устата.

В 23:00 в бара започва да пее италианска певица и да свири на кухарка – Мария Марчони. Страхотен глас, стил, подбор на песни! Повече кавъри и по-малко собствена музика. Пием по джин с тоник. Тук това е питието! Навсякъде са окачени флагове на различни държави и морски клубове. Аудиторията аплодира, хората естествено „се изливат“ от вътрешността на бара и си пият и пред бара и по улицата.

Изпитвам удоволствие, което не мога да обясня. То все повече се примесва и с опиянение. Трябва ли да се учим да оценяваме малките неща, като се лишаваме по-задълго от тях? Не, не е само това, защото периодът на плаването за мен не е непременно и единствено лишение. То е сюблимно изпитание, момент, в който попадаш в по-високо ниво реалност. Прекарваш там за кратко, но много интензивно, и се връщаш отново на сушата. Това изживяване дава разликата между мен и хората, които са кацнали тук със самолет, имат седмица отпуска за разпускане и после се прибират. Прибират се на тяхната суша – в офиса.

Слушам гласа на италианското момиче, на тази най-женствена от всички жени, искам да взема една бутилка G&T, да хвана китаристката под ръка и да я заведа на кея да й разказвам за истините, които океанът крие. Нищо повече…

Прибираме се. С момчетата. На лодката. Докато я чуваме, италианката не спира да пее и свири. Пиша и пращам снимки в България до 4:00. Не ми пука, колко съм уморен и откога не съм спал! Подобни моменти мога да разтегля до… две денонощия. Искам да споделям щастието си. Една баба в Родопите казваше, че щастието е единственото нещо, което колкото и да разделяш, става повече. 

Тази нощ не се налага  да се събуждам за вахта. На суша сме вече. Ще спя до когато си искам!

Следва….

Сподели:

Още статии

Корабен дневник

Екипажът на Океанис - ARC Europe 2019, Азорски острови - Португалия

Мечта океан – част III

Трета, последна част на дневника „Мечта океан“. Посещение на островите Сао Мигел и Санта Мария. Трети етап на регатата ARC Europe 2019 – преход от Азорските оострови до Португалия. Акостиране в Лагош.

Дневник "Мечта океан"

Мечта океан – част II

Продължение на дневника „Мечта океан“. Ремонт на яхтата OCEANIS и престой на остров Фаял. Изчакване на флотилията да се събере. Плаване към остров Терсейра и разглеждане на острова. Отплаване към остров Сао Мигел.

Записките на Мечта Океан

Мечта Океан – част I

„Мечта океан“ е дневникът, който член на екипажа води по време на участието на Вятър и Вода в два от трите етапа на регата ARC Europe през 2019 г. на борда  на българската ветроходна яхта OCEANIS. Тази година, когато се навършиха 5 години оттогава, решихме да си спомним за това участие, като споделяме дневника в няколко поредни публикации.